Ърскин Колдуел: Сънят

От шест или седем години насам Хари ми разказваше един и същ сън. Това не ми правеше впечатление, защото почти всеки сънува; едни имат приятни сънища, на други сънищата са доста противни, но все пак аз не разбрах какво пък чак толкоз смущаващо може да има в един сън. Когато на мен се случваше да сънувам, помнех случилото се насън ден-два и после всичко забравях. Но Хари сънуваше един и същ сън — най-редовно, всеки месец. И всеки път на сън му се случваше едно и също нещо, времето и мястото бяха неизменно едни и същи; двете действащи лица в съня му се явяваха все в едни и същи одежди, винаги еднакви. Едното от тях беше Хари, другото — едно младо момиче.

Предишната зима, като си бил в града, Хари се доверил на лекар. Човекът се славел, че може да лекува всеки по-дребен случай на душевно разстройство и Хари си помислил, че ако му има нещо, лечителят на душевни страдания ще му помогне. При него обаче отишъл само веднъж. Обяснил му, че сънят се повтаря всеки месец, а онзи рекъл, че в това няма нищо особено. Според него цялата работа била безкрайно глупава и затова посъветвал Хари да не й обръща внимание.

Такъв е бил може би неговият способ на лечение. Но Хари казваше, че след тази случка изгубил всякакво доверие в лекаря и повече не го потърсил. Усъмнил се в неговите способности, защото между другото му рекъл, че не е възможно сънищата да се повтарят. Ала сънят на Хари се повтарял. Присънил му се и на следващия месец, и на третия, и на четвъртия.

С Хари това лято се видяхме в края на юни. Току-що беше сънувал своя месечен сън. Разказа ми го отново. От това, което бях чул предишната година, нямаше никаква разлика.

Намирахме се под навеса за лодките. Хари боядисваше лодката си с нова зелена боя. Аз седях, опрял гръб на едно дърво, а той разказваше. Краят на разказа приближаваше и аз видях как четката му взе да се движи все по-бързо и по-бързо, а щом свърши, ръката му сновеше толкова бързо, че в космите на четката не се задържаше никаква боя.

— Довърши ти — рече той. Очите му блестяха, ръцете му нервно потръпваха. — И без това остава малко.

Поех четката и още неприсегнал към кофата с боя, той се скри в гората зад навеса. Този ден повече не го видях.

Състоянието на Хари този път ме разтревожи много повече от по-рано. Трябва да му се помогне, все има някакъв начин, мислех си аз. Трябва да се направи нещо, да се излекува Хари веднъж завинаги. И през ум не можеше да ми мине, че Хари ще се побърка. Самият Хари не вярваше в това. Той винаги си е бил в ред и доколкото виждах, в ред си беше и сега. И за двама ни сънят беше нещо временно, което всеки миг може да изчезне.

Познавахме се от десет години. В Мейн идвахме с бащите и майките си всяко лято и стояхме тук до есента. Станувахме край едно и също езеро и се срещахме едва ли не всеки ден. Заедно ходехме на риба, заедно плувахме по два-три пъти на ден. На седмицата един път ще отидем някъде да танцуваме, а по-често прескачахме до близкото градче да гледаме кино. Заговорехме ли за съня, Хари се оплакваше, че от това по-лошо не знаел. Измъчваше го постоянното повтаряне на съня; самият сън обаче беше много приятен.

Незаличима беше изразителността на съня, не се забравяше лесно съдържанието му. В съня всъщност нищо не се случва, разказваше Хари; но най-голяма тревога му причиняваше чувството, че всичко това не е сън, че става в действителност. Върви Хари по някакъв изоставен път през горите в Североизточен Мейн. В небето грее луна, но сив облачен воал забулва всичко и през него пътят и гората се очертават в мътната светлина, сякаш озарени от меките лъчи на засенчена лампа. Като извърви миля и половина по пътя, той стига до една река, над която е прехвърлен мост. Мостът е дървен, широк четири стъпки и половина. До моста той не чува никакъв звук, не вижда никакво живо същество. Но още нестъпил на моста, дочува, че някой тихо го вика на име. Вдига поглед и точно пред себе си, по средата на пътя отвъд моста, съзира едно момиче, осемнайсетгодишно. Стои на пътя и се къпе в меката жълтеникава светлина на забулената луна. Той се спира на моста и пита:

„Какво искаш?“

„Чакам Хари“ — отвръща му тя.

Хари я моли да каже името си, иска да узнае къде живее, но тя не отговаря.

„Аз съм Хари“ — казва той.

„Тогаз ще си отида.“

„И аз ще дойда с теб — казва Хари. — Аз съм Хари и щом ме чакаш, ще дойда с теб.“

„Не. Аз трябва да се върна сама.“

Хари се завтича подире й и едва не се пребива да я настигне. Всеки път тя се намира на едно и също разстояние пред него; колкото и бързо да тича, той не може да скъси това разстояние. Гони я три мили, но внезапно се събужда и скача от леглото. След това, колкото и да се мъчи да заспи отново, за да продължи съня си, той лежи буден до изгрев. Последния път станал посред нощ, облякъл се и до сутринта обикалял бивака. След това никога не му се спеше, макар че обикновено си поспиваше до осем-девет.