Ърскин Колдуел: Самотен ден

От една седмица над Мейн пълзяха влажни летни мъгли, идваха от юг, от брега; ниско увиснали като нечисти изпарения, зад околността се простираха сиви облачни дрипи, които смазваха хълмовете и ги превръщаха в равни поляни, а планините, обвити в дъждовни тъмни облаци, се губеха от погледа някъде на север, към Канада. Вчера мъглата се понадигна, откри покрива на къщата, показаха се дори върховете на брястовете; но днес, неделя, въздухът тъй се навлажни, че в пролуките на щорите сякаш се опънаха стъкла от мътна вода.

Кетрин изтича през мократа трева на градината и влезе. Тихо открехна кухненската врата и бавно я затвори зад гърба си.

Старата замахна с тежкия връх на патерицата и я изруга.

Момичето отскочи и се намери в другия край на кухнята.

От летните мъгли всичко бе подгизнало. В прашната паяжина над печката блестяха капки, а от време на време по единия крак на масата се стичаше тънка струя вода.

— Върви да ми набереш къпини! — изкрещя тя. — Чуваш ли? — заповяда старата. — Върви за къпини! — изкрещя тя. — Чуваш ли? Проклета змио! Да ми донесеш едно ведро къпини, че като дигна тая патерица, на място ще останеш!

— Добре — изхълца Кетрин, — отивам.

— Не виждам да тичаш. Врата ти прекършвам, ако не тръгнеш веднага!

Кетрин пое ведрото за къпини от масата и се завтече навън, преди старата да е посегнала повторно. Хукна към пасището, мократа мъгла се впи в косите й, а по мокрите й страни капеха сълзи. Къпиновите храсталаци растяха отвъд реката, оттатък ливадите, дето водеха овцете на паша. А зад храсталаците, протегнало се на север и на юг, минаваше щатското шосе.

Почна да бере колкото може по-пъргаво. Знаеше, че старата ще я чака на кухненския праг да я удари с патерицата, дето не се е върнала по-бързо. Помъчи се да къса росните къпини още по-чевръсто, но не успя.

Няколкостотин метра от нея в двете посоки, на север към канадските провинции и на юг, обратно към Мейн, профучаваха автомобили. Отвсякъде се простираше гора, дълбоката мрачна гора, в която зиме мъжете отиваха през белите замръзнали снегове да секат трупи за хартиените фабрики. Работниците бяха предимно французи, прескачаха от Канада, затуй не им разбираше приказката. Сега наоколо нямаше никой. Най-близкото човешко жилище бе четиридесет мили на юг и единствените хора, които проникваха в горите, бяха туристи — минаваха, но никога не спираха. По-далеч от пътя не бе стигала, но дойдеше ли да бере къпини, чуваше рева на забързаните автомобили, сегиз-тогиз и смеха на мъже и жени. Старицата не и позволяваше да приближава шосето.

Както късаше къпините, стори й се, че наблизо спря автомобил. Ослуша се — откъм пътя долетяха викове и смях, но разстоянието бе твърде голямо и не разбра какво си казаха, Наведе се над храста и продължи да бере.

Минаваше пладне, когато ведрото най-сетне се напълни. Тя се втурна към къщата, където старицата чакаше своите къпини.

И както тичаше по склона към реката в пасището, отново чу виковете и смеха — бяха няколко души. Като наближи висящия мост, разпозна неясните им силуети в мъглата. Бяха пет или шест млади мъже и жени, нататък по течението, към долното езеро.

Кетрин премина моста и тръгна към хората. Най-напред си помисли, че ловят риба и додето усети, намери се на един хвърлей от тях — сега забеляза, че се къпят и гмуркат във водата. Надвисналият над брега облак се беше отдръпнал за миг и тя ги видя съвсем близо.

Един от мъжете и едно от момичетата излязоха от реката, изправиха се на брега и отново се хвърлиха във вълните; Кетрин гледаше и не вярваше на очите си. Гледката тъй страшно я смути, че нито можеше да извика, нито да побегне. Сърцето й диво затупа, снагата й се разтрепери от вълнение.

В това време, докато ги наблюдаваше изумена, по брега се изкатери едно от момичетата, затича през ливадата, после извърна глава и подвикна на един от мъжете:

— Хей, Джими, хвани ме, ако можеш!

Заливащо се от смях, голото момиче побягна и се скри в сгъстилата се мъгла.

Останалите плискаха вода в реката и се смееха.

Кетрин стоеше на брега, над тях. Никога досега не бе виждала подобна сцена и просто не можеше да повярва, че е възможно, когато са заедно, мъже и жени тъй непринудено да се веселят. Беше безкрайно невероятно, за да е вярно, но затова пък чуваше всяка тяхна дума, виждаше ги какво правят. И въпреки това гледката й се струваше недействителна. Всякога сама, тя никога не беше се събирала с момчета и момичета на своя възраст; затуй се слиса от необикновеното им поведение.