Лора Роуланд - Шинджу

Мидори прекоси тичешком вътрешната градина, качи се по стълбите и се озова пред вратата на женското крило. Но вместо да тръгне към своята стая, спря, събу обувките си, вдигна ги за каишките и хукна по верандата покрай редицата врати. Една от тях беше отворена и отвътре долиташе бъбренето на слугините. Когато зави зад ъгъла, през тънките хартиени прозорци долови още женски гласове — наложниците на баща й разговаряха с прислугата си. Изплака бебе. Някой засвири на шамисен [29] , но тутакси рязко спря.

— Не, не! — прозвуча гласът на учителя по музика на по-малките й сестри. Твърде бързо е!

Мелодията зазвуча отново, този път по-бавно. Мидори се промъкна покрай стаята по музика, благодарна, че децата бяха заети и нямаше да ходят по петите й.

Накрая стигна до целта си — вратата в северния край на женското крило. Плъзна я встрани и се огледа. Вмъкна се вътре, прекоси тичешком едно помещение, мина през друга врата точно отсреща и се озова в спалнята на Юкико. Господарката Ниу изрично бе забранила да се влиза тук.

Мидори затвори вратата зад себе си и се огледа. Прозорците бяха затъмнени и единствената светлина идеше откъм коридора. Мангалите не бяха разпалени и в спалнята бе леденостудено. Момичето усети, че го побиват тръпки, но не само от студ. Личните вещи на Юкико — завивките, възглавничките, писалището, калиграфските пособия, тоалетните принадлежности, — всичко бе изнесено. Рогозките бяха събрани, а шкафовете с дрехите — затворени. Нищо в голата стая не подсказваше, че Юкико някога бе живяла там. В гърлото на Мидори се надигна ридание. Безличната пустота наоколо я накара болезнено да осъзнае, че Юкико наистина вече я няма. Дори увитото в покров тяло на девойката, положено в семейния параклис сред дима на кадилниците, нямаше такова въздействие. Сълзи рукнаха по страните й, когато си даде сметка, че смъртта на Юкико е истинска, а не кошмар, от който скоро ще се събуди.

Мидори пусна обувките си и избърса сълзите си с ръкав. По-късно ще оплаква сестра си, сега я чака нещо по-важно. Бързо отиде до шкафовете и започна да отваря вратичките. Тласкана от страха да не я завари някой, започна трескаво да рови по рафтовете. Още първият допир до дрехите на Юкико бе достатъчен, за да рухне цялата й решимост. Очите на Мидори се замъглиха и върху кимоната се отрони една сълза. Трябваше обаче да продължи. На пода между рафтовете имаше голям скрин и там под летните кимона девойката намери онова, което търсеше — няколко свитъка кремава черничева хартия, завързани с черен копринен ширит.

Дневниците на Юкико.

Мидори грабна горния свитък. Вдигна го към светлината и го отвори с туптящо сърце. Сега щеше… или поне се надяваше, че ще разбере защо бе умряла Юкико. Въпреки дръзкото и изявление пред хубавия йорики тя съвсем не беше толкова сигурна, че сестра й не се е самоубила. През последните дни от живота си лъчезарната и спокойна Юкико много се бе променила — бе станала мрачна и затворена в себе си. Мидори знаеше със сигурност, че си има дневник и старателно записва в него мислите и заниманията си през деня. Този дневник можеше да разкрие дали Юкико наистина е имала любовник и дали заради него е посегнала на живота си… или нещо друго я е тласнало към смъртта. Мидори нетърпеливо прехвърли меките листи в търсене на последните записки. Някъде по средата на свитъка един пасаж привлече погледа й:

Вчера ходихме да ловим светулки в яшикито на даймио Курода в Уено. Тичахме по тъмните поля и гонехме тайнствените мигащи светлинки. От земята се издигаше сладък аромат на пръст и прясно окосена трева. Щурци припяваха в призрачната вечер и се смесваха с несекващите ни викове и смях. Хващахме светулките и ги слагахме в малки ракитови кошнички, а те продължаваха да мигат и мигат — същински живи фенери!

Въпреки скръбта си Мидори се усмихна. Думите на Юкико възродиха очарованието на онази вечер. Докато четеше, имаше чувството, че сестра й е тук и седи до нея.

На път за вкъщи Мидори и Кейко в прилив на добро настроение хукнаха да тичат — смееха се и се бутаха. После неволно изпуснаха и стъпкаха едни от кошничките със светулки на Курода. Домъчня ми да ги гледам такива тъжни и кахърни и затова ги посъветвах да си признаят какво са направили и да се извинят на господарката Курода. Те и сами осъзнаха, че трябва да постъпят точно така и не ми се разсърдиха.

Никой не беше способен да се сърди на Юкико, помисли си Мидори. Като най-голяма от всички дъщери тя бе възпитавала Мидори и останалите седем момичета строго, но с такава любов и нежност, че те доброволно й се подчиняваха само за да й доставят удоволствие.