Лора Роуланд - Шинджу

Мидори безпомощно тръгна пред Еиичан. Страхът от това, което я очакваше, бе заличил от съзнанието й мисълта за прочетеното в дневника на Юкико. В този миг рязък звук от раздиране на нещо я накара да хвърли поглед през рамо към мащехата си. Гледката изтръгна от гърдите й вик на отчаяние. Господарката Ниу бе вдигнала дневника на Юкико — късаше листовете на малки парченца и ги пускаше в мангала с дървени въглища.

Щом се върна в кабинета си, Сано завари Цунехико необичайно мрачен. Младият секретар изломоти нещо в отговор на поздрава му и едва вдигна поглед от писалището си.

— Какво се е случило, Цунехико? — попита Сано.

— Нищо — отвърна момъкът нацупен.

Сано въздъхна и коленичи до своя секретар. Явно нещо го тормозеше. Имаше достатъчно опит с младежи и не му беше трудно да разпознае признаците. Цунехико нервно подръпваше краищата на яркосиния пояс на кимоното си. При всяко поемане на дъх гърдите му изхриптяваха. След малко момъкът промърмори като обидено дете:

— Другите йорики вземат секретарите със себе си, когато отиват по работа. А вие не ме водите никъде. Вчера ми заръчахте да свърша куп неща и излязохте. Днес — същата работа. Татко рече, че при вас трябва да овладея занаят. Да, ама как, когато вие изобщо не ме обучавате? — и вдигна към Сано сериозното си поруменяло лице.

От мрачното му настроение очите му изглеждаха кривогледи и младежът доби комично, слисано изражение. Сано потисна напиращата усмивка, а Цунехико продължи да нарежда печално:

— Освен това почвам да се чувствам самотен. Тук нямам приятели. Никой не ме харесва.

Сано всеки миг щеше да избухне в смях, но си даде сметка, че тирадата на Цунехико е напълно оправдана — до този момент той бе лош учител за своя секретар: лишаваше го от напътствия и проявяваше прекалена търпимост към леността и грешките му. Засрами се и рече:

— Отсега нататък ще работим заедно, Цунехико. Ще те науча на всичко, което зная, обещавам.

Цунехико вдигна глава и на лицето му трепна плаха усмивка. Сано също се усмихна. Помисли си каква картинка представляват — йорики неудачник и секретар ревльо — едно абсурдно съдружие. После смени темата и попита:

— Намери ли адресите, за които те бях помолил?

Тази сутрин, преди да тръгне за яшикито на фамилията Ниу, бе заръчал на Цунехико да направи справка в жилищните регистри за домашния адрес на Норийоши, а от гилдията на художниците да разбере къде е ателието му. Искрено се надяваше, че Цунехико е успял да се справи с тази проста задача.

— Да, йорики Сано сан . — засия Цунехико, възвърнал обичайното си лъчезарие. Грабна един лист от писалището и тържествуващо го представи на Сано. На него с едър непохватен почерк бяха изписани думите:

Норийоши, художник

Фирма за изящни изкуства «Окубата»

ул. «Галерия»

Йошивара, Едо

Йошивара.

Сано се замисли за миг. Това бе кварталът на удоволствията близо до реката в северните покрайнини на Едо. Зад високите му огради проституцията се приемаше за законна, по улиците предлагаха всякакви кулинарни деликатеси, пиене и безброй забавления — театър, музика, хазарт… Изобщо — развлечения за хората с много пари. Районът първоначално се наричаше «Тръстиковата равнина» заради местността, в която бе разположен. После някой находчив клиент бе променил йероглифите в името на «Равнината на щастието». Така или иначе, кварталът спокойно можеше да носи още едно име — «град без нощ». Йошивара никога не спеше.

— Норийоши живее и работи на едно място — поясни Цунехико. — И от двата регистъра ми дадоха все този адрес. Окубата му е бил работодател.

— Ясно — за да спази правилата на традиционните взаимоотношения учител — ученик, Сано не биваше да хвали Цунехико за добре свършената работа, а да му предложи възнаграждение. В този момент секретарят му би се радвал най-много, ако Сано склонеше да го вземе със себе си в Йошивара. Непохватният младеж само ще ми пречи , помисли си той, но един йорики винаги трябва да спазва обещанията си. Затова рече: — Какво ще кажеш да дойдеш с мен в Йошивара и да ми помогнеш в разследването?

— О, да, с удоволствие! Благодаря ви, йорики Сано сан . — Цунехико скочи припряно на крака и в радостта си преобърна писалището, разпиля книжата и четките, натрупани отгоре, и разсипа туш по пода.

Малко по-късно двамата плаваха нагоре по реката към Йошивара в поклащащата се лодка, която обслужваше маршрута от центъра до квартала на удоволствията. Лятно време откритата ладия бе винаги препълнена, но сега Сано и Цунехико бяха единствените пасажери. Въпреки плътните си наметала и широкополите си сламени шапки те се гушеха под плющящото чергило, за да се подслонят от студения и влажен вятър. Двамата мускулести лодкари припяваха в ритъма на веслата, пошляпващи в тинестата вода на река Сумида.