Лора Роуланд - Шинджу

В коридора се чуха тихи стъпки — стъпки на нозе по чорапи, под които дървеният под леко проскърца. Мидори стреснато вдигна глава. Бързо затвори дневника и се огледа къде да го скрие. Не трябваше да я сварват тук, чакаше я сурово наказание. Стъпките отминаха. Мидори отвори дневника на друга страница, близо до края. Зачете се пак, този път, без да се поддава на емоциите, твърдо решена да намери някаква следа. Попадна на пасаж, който я разочарова — описваше събития преди шест години и значи не можеше да има връзка със смъртта на Юкико. Тонът беше тревожен, а разказът — разпокъсан, сякаш писан с неохота или несигурност:

Седмият ден от месец единайсети. Мрачен, дъждовен ден. Тогава брат ми Масахито премина церемонията за посвещаване в мъжественост. Там, в главната приемна баща ни му даде ново име — на зрял мъж, и му подари специална шапка. На ритуала фундоши ивай присъстваше цялото семейство. Много гости и всички васали на баща ми… Всичко беше официално и тържествено. Горяха фенери… Толкова се гордеех с Масахито, толкова бях щастлива да видя как получава своята нова преписка… Сега си спомням този миг и ридая… Как да се гордея днес с двайсет и една годишния мъж, както се гордеех тогава с петнайсетгодишния младеж?

Мидори бе озадачена. Юкико и Масахито бяха доста близки за брат и сестра само по баща, но напоследък тя бе забелязала известна студенина в отношенията им. Обърна страницата с надеждата да научи причината за отчуждаването им. Но пасажът не продължаваше. Вместо това попадна на списък за покупки: конци за бродиране, фиби за коса, пудра… Няма време за губене, рече си Мидори, и бързо прелисти останалите страници, търсейки специално името на Норийоши. Изсмя се тържествуващо. Точно както си мислеше — Юкико изобщо не познаваше този мъж. После прелисти страниците до последния текст, писан точно преди смъртта на Юкико.

Крайно време е да взема решение. Само че не зная какво да правя. Да действам — значи да съсипя не един човешки живот. Но да бездействам, е много по-страшно. Проговоря ли, е предателство. Замълча ли — грях.

Мидори прочете пасажа отново. Прокара пръст по йероглифите, изписани с несигурен и неравен почерк, за разлика от калиграфската изящност на предишните текстове. Съсипване… предателство… грях. Мидори вече бе сигурна, че в тези думи се крие доказателство за убийство — някой бе отнел живота на сестра й заради нещо, което е знаела. Но какво? Беше ли взела някакво решение в крайна сметка? Мидори се върна на предишната страница. Зачете с растящо недоумение и интерес. Толкова бе погълната, че не усети как вратата зад нея се плъзна встрани. Стресна се едва когато чу изщракването. Тя извика и изпусна дневника. Обърна се. Стъписването й премина в ужас, защото на прага видя силуета на мащехата си. Светлината откъм коридора падаше така, че лицето на господарката Ниу тънеше в сянка. Зад нея се очертаваше огромният Еиичан. Мидори би го разпознала навсякъде — мълчанието и грозотата му винаги я плашеха до смърт.

Огледа стаята с трескав поглед, търсейки скривалище. Шкафът? Скринът? Но вече беше твърде късно. Господарката Ниу пристъпи към нея. Мидори застина. Очакваше мащехата й да избухне в крясъци, да се нахвърли върху й с неизбежните си парещи плесници… Но господарката Ниу спря на няколко крачки от момичето. Строгият й поглед се задържа върху Мидори, после се премести върху дневника на пода и от там към разхвърляните шкафове.

— Влязла си тук въпреки забраната ми? — макар че не викаше както в градината, приглушеният й тон звучеше още по-заплашително. — Разговаряла си със служител на полицията без мое разрешение и без съмнение си му надрънкала куп глупави лъжи за семейството ни. А сега си се погаврила с паметта на сестра си и си осквернила вещите й.

Мидори се разтрепери. Устните й помръднаха в беззвучна молба:

— Умолявам ви… не…

Тя почувства, че предстои нещо много по-страшно от бой. Отстъпи назад и усети как лакътят й пробива хартиения прозорец.

— Трябва да си получиш наказанието за всичко това — продължи господарката Ниу и прекрасните й очи се присвиха.

Мидори знаеше, че мислено прехвърля възможностите: да я лиши от игра, от компания, от храна или любими вещи в продължение на няколко дни? Но всичко вече бе прилагано. Накрая господарката кимна, очевидно достигнала до решение:

— Прибери се в стаята си, докато се разпоредя! — после се обърна към Еиичан и рече: — Погрижи се госпожица Мидори да се озове в стаята си… и да не мърда от там.