Лора Роуланд - Шинджу

Навън стражникът срещна друг пазач и спря да разговаря с него. Сано изчака на няколко крачки от тях, потънал в мисли, как ли ще протече срещата му със семейството на Норийоши. В този момент тихо подсвирване го накара да обърне глава. Беше такт от класическа мелодия. Сано се огледа. Освен него и двамата пазачи в градината нямаше никой друг. Закритите с капаци прозорци на околните самурайски постройки се взираха в него като слепци.

— Йорики ! — долови той напрегнат шепот. — Йорики Сано!

Тогава забеляза, че някой наднича през страничната врата на къщата — момиче с дълги прави, сресани на среден път коси.

— Трябва да ви кажа нещо. Елате с мен. Бързо! — прошепна тя и протегна ръка, за да го подкани.

Сано зърна кимоното й — червено, като онези дипли, които бе видял да се показват иззад декоративната решетка. После лицето, ръката и кимоното потънаха във вътрешността на къщата. Сано се поколеба. Какво ще се случи, ако я последва? Понижение, осакатяване или изгнание чакаше всеки, дръзнал да се отнася непочтено с дъщеря на владетел. Хвърли поглед към двамата стражници — бяха се отдалечили нататък по пътеката с гръб към него. Реши да рискува.

Прекрачи прага и се озова в дълъг тъмен коридор. Тръгна по него, без да вижда изобщо накъде върви, но се ориентира по долитащите от вътрешността на къщата гласове. После проходът зави наляво и внезапно свърши пред отворена врата. Сано предпазливо надзърна. Безшумно мина през нея и се озова в малка вътрешна градина, заслонена от преплетените клони на висока пиния. В средата на градината се кипреше миниатюрно езеро, посипано с борови иглички и сухи листа, а на брега му имаше няколко големи, обрасли с мъх камъка.

Момичето изскочи иззад най-големия камък така внезапно, че Сано извика от изненада.

— Шшшт! — сложи пръст на устните си тя, озъртайки се към верандата от другата страна на градината.

Сано откри, че тя бе на не повече от дванайсет-тринайсет години, с пухкави страни, меки устни и обла брадичка. Очите й го гледаха сериозно.

— Мога ли да ви имам доверие? — попита тя.

Изненадан от нетипичната за момиче смелост, Сано й отвърна така, както някога отговаряше на учениците си:

— Не мога да ви посоча на кого да се доверявате и на кого — не… госпожице Мидори.

Очевидно искреността му я задоволи, освен това бе отгатнал името й. Тя кимна, хвърли пореден поглед към верандата и прошепна:

— Юкико не се е самоубила!

— Майка ви мисли другояче. Както и брат ви. — И съдията Огиу, и всички останали без мен и д-р Ито.

Мидори тропна с крак, стиснала малки юмручета:

— Тя не ми е майка! Не смейте да я наричате така! — гласът й се извиси и тя затисна уста с ръка. После продължи шепнешком: — Тя е втората жена на баща ми. Майка ми… Майка ни — моята и на Юкико — е била негова наложница. Починала е отдавна. И не ме интересува какво мислят другите. Юкико никога не би се самоубила. Особено пък по такъв начин, с мъж. Тя не познаваше никакви мъже. Поне не… — девойката се изчерви и сведе глава, така че дългите коси да скрият лицето й.

Поне не като любовник, помисли си Сано, довършвайки изречението на Мидори.

— Откъде знаете? — попита той. Знаеше, че тя е само едно дете, нежелаещо да приеме най-лошото за своята любима по-голяма сестра, но въпреки това…

Нещо от недоверието му вероятно бе проличало в интонацията му, защото тя рязко вдигна глава с искрящи очи и извика:

— Зная! Мога да го докажа! — и го дръпна за ръкава толкова силно, че почти раздра плата на кимоното му.

— Някой е убил Юкико. Повярвайте ми! Трябва да…

— Мидори! Какво смяташ, че правиш?

Сано подскочи от резкия глас на господарката Ниу, прозвучал откъм отворената врата зад него. Обърна се и видя, че красивото й лице бе изкривено от гняв. Мидори изстена. За миг тримата замръзнаха в ледено мълчание. После господарката Ниу каза:

— Мидори, марш в стаята си! Веднага! — мъртвешко спокойствие бе заменило гнева в гласа й, но изражението й остана същото.

Без да поглежда към Сано, Мидори се отдалечи с наведена глава.

— А вие, йорики Сано — продължи господарката Ниу, — вие трябва да си тръгнете незабавно. И повече да не се връщате.

Сано чу стъпки — появи се стражникът, обзет от възмущение и гняв.

— Проводи го — нареди господарката Ниу.

Сано последва пазача. Въздъхна с облекчение, че му се е разминало толкова леко — без малко да съсипе кариерата си заради прищевките на едно капризно дете! На улицата вече съжаляваше, че не бе успял да чуе докрай историята на Мидори. Може пък да рискува да я разпита повторно, след срещата със семейството на Норийоши.