Лора Роуланд - Шинджу

— Разбирам, че сте дошли служебно, във връзка с Юкико — рече господарката Ниу.

— Да — Сано въздъхна с облекчение, че тя първа повдигна въпроса. — За съжаление трябва да ви обезпокоя с няколко въпроса.

Господарката Ниу сведе очи в знак на неохотно съгласие. Изражението й бе благо, но все така властно. Сано дълго бе обмислял въпросите си. В никакъв случай не биваше да издаде, че разследва убийство, а освен това трябваше много да се пази да не обиди фамилията Ниу. В същото време съзнаваше, че зад преградата дъщерите са наострили уши от любопитство.

— Бяхте ли изненадани от начина, по който госпожица Юкико напусна този свят? — попита Сано тихо и предпазливо.

— Да, разбира се — отвърна госпожа Ниу. После замълча за момент. — Но като поглеждам назад, трябва да призная с тъга, че е напълно в унисон с характера й.

Иззад преградата някой ахна — толкова тихо, че Сано едва долови познатия звук. Очевидно господарката Ниу го бе пропуснала.

— Много млади момичета се влияят от театъра, йорики Сано — продължи тя. — Както може би сте видели от бележката, която ви е показал съдията Огиу. Вие сте нов в силите на реда, нали?

— Да…

Репликата й го свари неподготвен. Сано смяташе, че само колегите му се интересуват от новостите и промените в органите на реда. Дори за миг не бе допускал, че господарката Ниу може да е така добре осведомена. Повечето жени не проявяваха интерес към държавните дела. Отново се запита кое всъщност правеше господарката Ниу по-различна.

Точно в този миг встрани се плъзна една врата и в залата на колене влезе слугиня с посуда за чай и чиния с оризови сладки. Тя се приближи и постави подноса пред Сано. Посегна да сипе чая, но ръцете й така трепереха, че го разля. Лицето й бе напрегнато и бледо, а очите — зачервени и подпухнали.

— Охиса! Веднага отнеси този поднос и донеси друг! — гласът на господарката Ниу бе рязък от неприкритото раздразнение.

Слугинята избухна в сълзи. Риданията й разкъсаха тишината. Тя взе подноса, но треперещите й ръце го наклониха и оризовите сладки се разпиляха по пода. Сано се пресегна да й помогне, озадачен от болезнената реакция, която предизвика упрека на господарката й. Или имаше друга причина — може би скръб по Юкико?

— Еиичан, погрижи се за нея — нареди господарката Ниу.

Въпреки едрия си ръст Еиичан се движеше неочаквано бързо и гъвкаво — прекоси стаята, събра сладките, сложи ги на подноса, взе го и изведе ридаещата слугиня за ръката, при това свърши всичко сякаш с едно-единствено движение. После все така плавно и безшумно зае мястото си до господарката, а цялото му лице бе замръзнало в безстрастна театрална маска. Еиичан приличаше на слабоумен, но бе енергичен, всеотдаен и умен — повече, отколкото някой можеше да допусне за него.

— Съжалявам за неудобството, което ви причини непохватната ми слугиня — каза господарката Ниу. После наклони глава и се намръщи, сякаш бе чула нещо, което не й хареса.

Сано също долови нещо — приглушени ридания иззад преградата, отделяща дъщерите. И те ли плачеха за Юкико? Цялата къща трептеше от странни, прикрити емоции и особени взаимоотношения. Какво цареше тук? Страх? Скръб? Отчаяние? Или просто така му се бе сторило заради съмнението, че Юкико е жертва на убийство?

— Мидори, Кейко, излезте от стаята!

Тихата заповед на господарката Ниу сложи край на риданията. Последваха шумолене, стъпки, някаква невидима врата се отвори и затвори отново. Дъщерите бяха изчезнали, без Сано да успее да ги види.

— Най-добре да не обсъждаме повече този въпрос в присъствието на невръстните девойки — заяви господарката Ниу. — Какво друго искате да знаете?

Точно тогава вратата, през която се бе появила Охиса, се отвори отново. Сано мислено благослови открилата се възможност да събере мислите си. На прага бе застанал младеж:

— Извини ме за прекъсването, майко — рече той, — но свещеникът иска да разговаря с теб за формалностите около погребението на Юкико.

За първи път господарката Ниу изгуби властния си вид и доби по-човешко изражение. Ръцете й се вдигнаха в недовършен жест — сякаш искаше да избута младия мъж от стаята. После неловко ги отпусна в скута си и каза сковано:

— Йорики Сано, позволете да ви представя сина си Масахито — най-малкия син на владетеля Ниу.

Сано кимна. Беше удивен от приликата между двамата — имаха еднаква хубост и сходно телосложение. Торсът на младия господар издаваше усилени тренировки — широки рамене и ясно изразени мускули на шията, ръцете и гърдите. Но докато майката изглеждаше висока дори коленичила, Масахито бе доста нисък за възрастта си. Сано бе чувал да наричат владетеля Ниу Масамуне «дребосъка даймио». Синът му явно приличаше на него.