Лора Роуланд - Шинджу

Когато влезе, веднага забеляза, че яшики е организирано като военен лагер — постройките за воините и слугите бяха подредени в кръг. Разделяше ги просторен двор, кръстосван от десетки самураи, които охраняваха най-вътрешната част на имението — фамилната къща на Ниу. Други самураи подрънкваха оръжие в стражниците или просто седяха и бездействаха. Жилищата на висшите командващи — по-просторни и по-удобни, отколкото на прислугата, образуваха вътрешна стена. Застлана с чакъл пътека изведе Сано и пазача му до строго симетрично подредена градина. Зад нея се намираше представителната къща на имението — голяма постройка с измамно семпъл вид. Сано знаеше, че обикновено тези сгради представляваха комплекс от голям брой по-малки жилища, лабиринт от коридори, пресичащи се покриви, двойни стени и всякакви архитектурни изненади. Съзнанието му за пълната незначителност на собствената му личност отслаби доскорошната решителност. Как смее да безпокои с присъствието и с глупавите си въпроси такава богата и могъща фамилия?

Точно пред къщата под кокетен навес стояха няколко богато украсени и лакирани паланкина [26]. Двамата с пазача минаха покрай навеса и влязоха в просторното преддверие, където събуха обувките си и нахлузиха по чифт чехли. Сано остави меча си встрани при купчината други мечове, лъкове и копия. Етикетът изискваше самураите да влизат в частен дом невъоръжени. После стражникът го поведе в самата къща — първо прекосиха просторна приемна с голям подиум в отсрещния край, където при официални церемонии седеше самият даймио . Една слугиня тъкмо отваряше прозорците да проветри и Сано видя отвън издигната сцена за домашни представления на пиеси от театър Но [27]. Друг коридор ги отведе във втора приемна, откъдето се долавяха приглушени гласове. Когато двамата влязоха, стражникът коленичи и сведе глава в поклон.

— Йорики Сано Ичиро от канцеларията на магистрат Огиу — обяви той, изправи се и застана при вратата.

Сано също коленичи и се поклони. Когато вдигна глава, очите му срещнаха погледа на жената в центъра на подиума — очевидно най-знатната сред всички присъстващи.

Господарката Ниу бе впечатляваща фигура в яркото си кимоно на синьо-зелени пейзажи: тялото й бе снажно като на мъж; бялата шия, която се показваше от дълбокото деколте, можеше да съперничи на солидна антична колона, но лицето й притежаваше класическа красота — овално, с гладка кожа, тънък нос, бадемови очи и деликатни малки устни, покрити с алено багрило. Черните й коси бяха сресани назад и събрани в изящен кок. Сред тях нямаше нито един сив косъм. Изправената й стойка излъчваше увереност и зрялост. Само ръцете й — малки и фини, опровергаваха аурата на сила и власт. Господарката Ниу бе невероятно съчетание на противоположности — притежаваше женствена красота, но и почти мъжка физическа сила, беше покорната съпруга на най-могъщия владетел, но не позволяваше условностите да я изолират от света и от властта. На Сано му се прииска да узнае повече за нея. Повторно покланяйки се, той рече:

— Поднасям ви този скромен израз на моето уважение — и протегна към нея кутията със сладките. При съболезнователни посещения обичаят не допускаше пряко споменаване на смъртта. Темата можеше да бъде засегната едва след края на официалния ритуал.

— Вашият дар се приема с благодарност — гласът на господарката Ниу бе дрезгав, но мелодичен. Скръбта й за Юкико бе скрита с добре премерени жестове. Тя наклони глава. После се обърна наляво: — Еиичан?

Едва сега Сано забеляза другите в помещението. Обръщението на господарката Ниу не бе към някое дете, както предполагаше умалителното « чан » [28]а към едър мъж с месесто лице. Безстрастното му изражение първоначално бе заблудило Сано, че е просто слабоумен слуга, покровителстван по сантиментални причини, но пищната му черна копринена роба и скъпите мечове недвусмислено сочеха, че Еиичан е висш васал на даймио. Освен това Сано забеляза изключителна интелигентност в малките му изпитателни очи. Еиичан безмълвно протегна малък поднос, за да поеме дара на Сано и да му предложи традиционния ответен дар — украсена кутийка кибрит. После отнесе подноса на масичката до вратата и все така мълчешком се върна при господарката си.

— Дъщерите на владетеля Ниу — каза неговата съпруга и кимна към декоративната преграда в ъгъла на стаята.

През гъстата решетка Сано едва различи две неясни фигури. Всъщност не видя момичетата, а само краищата на две червени кимона на пода до преградата. Щом впери поглед в тях, една ръка дръпна полите и те изчезнаха. Той отбеляза наум, че господарката бе казала «дъщерите на владетеля Ниу», а не «моите». Значи са деца на някоя от наложниците.