Лора Роуланд - Шинджу

Той пусна пръчиците си, стана и се сбогува с поклон към останалите. Хаяши се намръщи:

— Напускате ни толкова рано?

— Да — Сано изгледа последователно шестимата, вдигнали към него лице. Враждебността в погледите им го натъжи и обезпокои. Неумението му да се сприятели с колегите вещаеше опасно бъдеще. Но отношението им към него в крайна сметка не бе по-важно от разкриването и осъждането на един убиец. — Трябва да отида в канцеларията си и да оставя нареждания за подчинените си. После ще почета семействата на покойниците.

Яшики [24] — огромните, укрепени имоти на даймио — се простираха на север и на изток от замъка Едо. Във всеки от тях десетки по-малки постройки приютяваха няколкохилядната свита от васали, слуги и приближени на владетеля. Между отделните яшики бяха прокарани равни и прави пътища, достатъчно широки да премине военно шествие. Измазаните с бял хоросан и украсени с черни керамични плочки зидове през равни интервали бяха накъсани от усилено охранявани порти. Сано оглеждаше всяка порта за герба на клана Ниу. Под мишница носеше задължителния при погребение подарък — кутия скъпи сладки, увити в бяла хартия и завързани с бяло-черен ширит. Спря за момент и се огледа. Замъкът Едо, укрепленията наоколо и въоръжените мъже по стражниците натрапчиво сочеха, че този град е преди всичко военна база. Хилядите граждани, живеещи в останалите земи от тук до реката, само обслужваха интересите й. Едо принадлежеше на шогуна и на местния даймио .

Подобаващо на неговото богатство и власт Ниу Масамуне притежаваше имот в непосредствена близост до замъка. Да, ето го герба на клана Ниу — водно конче върху оцветен в червено кръг на бял флаг. Сано си помисли, че водното конче — символ на победата, е доста неподходящ знак за фамилията Ниу, особено след поражението им от хората на шогуна в битката при Секигахара. Тогава родът Ниу и останалите победени феодали според традицията са били лишени от наследствените им владения, но Токугава Йеясу мъдро прозрял, че е по-добре да омиротвори и да благоразположи васалите си, вместо да ги превръща в свои заклети врагове. Затова ги дарил с други имоти — в Сацума, далеч от традиционните им владения. За сметка на това ги принудил да положат клетва за вярност пред клана Токугава и ежегодно да плащат цяло състояние във вид на данъци, но все пак им оставил правото да управляват самостоятелно провинциите си.

Сано спря на няколко крачки от входа към фамилното имение. Никога не бе допускал, че ще посети дома на даймио по каквато и да било причина. Сега се питаше как да насочи разговора към подробностите от живота на Юкико, след като е дошъл да изкаже съболезнования като служебно лице. Но все по-нарастващата вътрешна потребност да разкрие истината и да намери убиеца на Юкико му вдъхна смелост да приближи стражницата. Представи се на пазачите и обясни:

— Дошъл съм да изкажа съболезнования на семейството… И да уточня някои въпроси, свързани със смъртта на госпожица Юкико.

Стражът само изрече:

— Моля, изчакайте.

После отвори портите, каза нещо на някого вътре и отново ги затвори. За разлика от пазачите в затвора на Едо нито показа изненада, нито се държа раболепно. Без съмнение бе посрещал далеч по-знатни гости от един йорики .

— Изчакайте — повтори той към Сано.

Сано зачака. Студът и влагата го пронизваха до кости и той започна да крачи напред-назад. Когато вече си мислеше, че изобщо няма да го пуснат вътре, портата се отвори. На прага стоеше друг страж, който се поклони и заяви:

— Господарят Ниу не е в града. Но господарката Ниу ще ви приеме.

Сано не се изненада, че владетелят Ниу отсъстваше, а съпругата му си беше у дома. Според закона всички даймио трябваше да прекарват четири месеца от годината в столицата, а останалата част от времето — в провинциалните имения. Освен това шогунът ги принуждаваше да оставят своите съпруги и семейства в Едо като заложници. Нещо повече — васалите бяха разделени на две групи, едната от които бе в Едо, когато другата пребиваваше в провинцията. Тези ограничения жестоко обиждаха гордите даймио , но особено резултатно предотвратяваха всякакви кроежи, заговори и бунтове. Грижата да поддържат две жилища изразходваше голямата част от богатството им и не позволяваше да заделят средства за военни цели. Мирът в страната се охраняваше строго и даймио плащаха със собствените си пари, с гордостта и свободата си [25]. И все пак Сано не очакваше господарката Ниу да го приеме. Повечето съпруги прекарваха дните си в покоите си и оставяха васалите на даймио да се занимават с домакинството и поминъка на семейството. Рядко приемаха непознати от противоположния пол. Любопитство и неувереност изпълниха сърцето на Сано.