Лора Роуланд - Шинджу

Сано кимна бързо от страх, че може да повърне, ако се опита да каже нещо. Той наблюдаваше как тънкият нож сряза тъканта, и се напрегна в очакване отвътре да избие течност.

Вода обаче нямаше. Мехът просто се сви леко, като пукнат плавателен мехур на риба и нищо повече.

— Никаква вода! — мрачно задоволство се изписа по лицето на д-р Ито. — Този човек не се е удавил. Умрял е преди да се озове във водата. Бил е убит и хвърлен в реката.

Сано усети, че му причернява. Коленете му омекнаха. После не можа да се сдържи и повърна.

— Йорики Сано сан, призля ли ви?

Сано понечи да отговори, но жлъчка опърли гърлото му. Без да се сбогува, изхвърча от стаята. По-бързо. Да излезе навън. Веднага.

Коридорите на затвора сякаш не свършваха демоничните си криволици; виковете на затворниците кънтяха като от ада. Някак си успя да се добере до вратата. С последни сили се метна на коня и препусна по моста. Едва достигнал средата, усети нов спазъм в стомаха. Скочи и повърна в канала. Чак тогава усети облекчение. Чувстваше се ужасно омърсен от преживяното. Бе обзет единствено от желанието да се махне колкото се може по-надалеч. Затова пришпори коня и го остави да се носи без посока в бесен галоп.

После, като божия благодат, пред него изникна сграда със спусната отпред тъмносиня завеса и огромен красив йероглиф « ю » — гореща вода. Баня! Сано дръпна юздите и се свлече от коня. Втурна се вътре и хвърли няколко монети на гишето.

— Господарю, цената е само осем зени [19] зени (яп.) — дребна японска монета ! — извика обслужващият и се пресегна да му върне рестото.

Сано го подмина. Грабна от пазача торбичка оризов сапун и хвърли меча си в ръцете му да го пази. Миг по-късно, залитайки, се озова в къпалнята. В замъгленото, изпълнено с пара помещение мъже с препаски върху слабините и жени с тънки роби се киснеха, плакнеха или сапунисваха в дълбокото корито. Без да обръща внимание на любопитните им погледи, съблече дрехите си и ги захвърли на пода в безразборна купчина. Търка кожата си със сапун, докато усети болка. Плисна кофа вода отгоре си. После се гмурна в басейна, като няколко пъти се потопи целият. Водата беше гореща и лепкава от сапунената утайка, но Сано задържа очите и устата си няколко мига отворени, за да може да се измие както отвън, така и отвътре.

Накрая се успокои. Вече не се чувстваше мръсен. Задъхан, излезе от басейна и отиде да седне на пейка в сауната. Затвори очи и изстена, когато съзнанието му се изясни.

Норийоши бе убит. Логиката му подсказваше, че такава е съдбата и на Юкико. Само че не можеше да спомене пред никого за незаконната аутопсия и затова трябваше да намери друг начин да докаже онова, което бе открил.

Сано се събуди от стъпки пред спалнята му в общежитието за йорики . Размърда се под дебелите завивки и повдигна глава. Процепът светлина се разшири, когато вратата се плъзна встрани, прислужничката влезе на колене и донесе кофа нажежени въглени.

— Добро утро, йорики — поздрави тя ведро, докато се навеждаше да сложи няколко въглена в мангала близо до неговия футон.

През тънките стени проникваха разнообразните звуци на утрото. Верандата, която минаваше покрай неговата врата и още десетина апартамента в съседство, проскърцваше изпод забързани нозе. Колегите на Сано си подвикваха за поздрав. Беше му отнело известно време да свикне с шума, толкова различен от тишината на бащиния дом, където бе живял само със своите родители и единствената им прислужничка. С гримаса заради трясъка от другата страна на стената, той се надигна предпазливо.

За негово облекчение гаденето след аутопсията, което го тормозеше чак докато заспа предната вечер, бе изчезнало. Чувстваше се отпочинал, гладен и даже убеден, че може да открие кой е убил Норийоши и Юкико. Само страхът, че пренебрегва заповедите на съдията Огиу и тревогата за собствената му репутация помрачаваха мислите му.

Бързо навлече дебелия си зимен халат и се обу. Потръпвайки от пронизващия хлад на сивото утро, излезе на верандата и се отправи към тоалетните, прилепени до постройката. Не видя никого от колегите си и остана доволен. Тях ги свързваха не само колегиални, но и приятелски чувства, а той не се вписваше в техния свят.

Когато се върна в стаята си, прислужникът му помогна да се измие и да се облече в чиста долна роба, черни хакама [20] хакама (яп.) — широки надиплени панталони , тъмносиньо кимоно на черни квадрати и широк черен колан. Слугинята бе прибрала спалното му бельо в шкафа, бе отнесла дрехите от предния ден за пране и бе събрала рогозките. Докато прислужникът намазняваше и разресваше косите му, Сано откри, че всъщност положението му си има своите предимства. Това жилище в полицейското общежитие бе по-голямо и по-хубаво, отколкото някога бе мечтал. В спалнята можеше да се събере цяло семейство. Всекидневната (също толкова голяма) имаше писалище с ниша и вградени рафтове — като в къщите на богаташите. Доходът му бе двеста коку [21] коку (яп.) — паричното изражение на количеството ориз, достатъчно да нахрани един човек за една година на година — изразено в натура, това значеше достатъчно ориз за двеста души. Дори след като се приспаднеше за жилище, храна, постоянни такси и плата за прислугата, сега печелеше много повече, отколкото като преподавател.