Ърскин Колдуел - Джени, жена по природа

Беше малко след пет, за първи път този ден въздухът бе прохладен и приятен. Някои от обитателите на Морнингсайд стрийт бяха наизлезли и насядали по верандите, други се разхождаха из дворовете и се радваха на хубавото време. В небето все още се носеха облаци и тъй като слънцето залязваше зад сивата им покривка, здрачът приближаваше по-бързо от друг път.

Като стигна къщата на Джени, проповедникът Клъф прекоси на пръсти верандата и плахо почука на входната врата. Не се обади никой. Той притисна ухо до цепнатината на вратата, но нищо не чу. Уплашен и обезкуражен, потропа още веднъж, по-силно. Решил да не мърда оттук, додето не му отворят, напрегнато слушаше да долови стъпки в антрето.

Продължаваше настойчиво да чука, когато Джени внезапно отвори вратата. Беше запъхтяна и зачервена от бързане по стълбите.

От половин час Джени се намираше на горния етаж, в стаята на Лоана. Като я видя уморена и отчаяна след цял ден скитане из града, без да тури нищо в уста и без да си намери работа, Джени я накара да си легне. Сготви й пълен кастрон пилешка супа, даде й огромен резен шунка, залян със сос.

Лоана все чакаше случай да разкаже на Джени какво се бе случило в кантората за недвижими имущества и в кафенето „Джони Реб“, но щом привърши с яденето, Джени й даде да глътне няколко приспивателни, от които се почувствува тъй замаяна и отпаднала, че дори не се опита да говори.

Като отвори вратата, Джени тъй се изненада, щом видя проповедника Клъф, че остана със зяпнала уста.

— Здравейте, мис Ройстър — каза той и клепачите му нервно потрепнаха. — Не исках да ви безпокоя, но ако нямате нищо против, бих искал да си поговорим две-три минути насаме.

— Здравей, проповедник — измънка тя.

— Мога ли да говоря с вас, мис Ройстър? — настоя той.

— За какво? — Джени се намръщи. — Не очаквах да те видя в моята къща след всичко, което стана, отче Клъф.

Тътрейки обуща по пода, той премести тежестта си от единия крак на другия.

— Мис Ройстър, ако разрешите да вляза…

— Хубаво де, не искам да разправят, че съм затворила вратата под носа на един божи служител и не съм го пуснала у дома си. Но ако е да ми искаш къщата, че да я събаряте и да правите на това място пристройка за неделно училище, по-добре да не почваме — все едно да свириш с уста в комина. Само ще си изхабиш езика, а и мен още повече ще ядосаш. С такива разговори време не ми се губи, а реша ли си нещо, решавам и толкоз. Колебанието е слабост, която се гордея, че не притежавам.

— Не, мис Ройстър, не — припряно я увери той, — не е за това. И думица няма да кажа.

— И да знаеш, нямам намерение да седя със скръстени ръце и да слушам как се говорят лошотии за моите квартиранти. Стига ми колкото съм чула, повече ни една дума няма да разреша. В частния ми дом никой няма право да ме учи кой може и кой не може да живее при мен.

— Мис Ройстър, става дума за нещо съвършено друго — каза той разпалено, с тържествен израз на лицето. — Бог ми е свидетел!

— Тогава си добре дошъл, отче Клъф — приятелски му се усмихна тя и се дръпна да му даде път. — Щом на един проповедник не повярваш, когато ти се кълне в името на бога, кому на този свят да вярваш?

Като стъпваше леко, Джени въведе проповедника Клъф в хола и запали лампата. Вън все още тук-таме светлееше дневната сивота, но тук, в къщата, мракът бе вече настъпил.

За разлика от предишните си посещения, когато през цялото време стоеше прав, освен в случаите, когато коленичеше да се помоли, този път проповедникът Клъф с готовност се отпусна на стола, който Джени му предложи. Тя се настани в червеното плюшено канапе, скръсти ръце над корема и го намести тъй, че да не й тежи.

— Седя и чакам да кажеш една молитвичка за начало, както винаги си правил — каза тя след малко. — Стига да искаш, отче Клъф, нямам нищо против. Открай време ги познавам аз проповедниците — всякога се кръстят над безплатната гозба, всякога четат молитва, когато се надяват нещо да изкарат, без да си бъркат в джоба. Това са единствените хора, които живеят само на една молитва, ей тъй, нищо не дават, а всичко получават. Може би ти много-много не знаеш кое как е, но ние, обикновените хора, робуваме и се мъчим за един залък на масата и покрив над главата.

— Нямах намерение да чета молитва — объркан рече той. — Този път няма нужда.

— Тогаз почвай, кажи, каквото ще казваш, отче. Вече ми обеща, че няма да говорим за други неща.

Той се дръпна до ръба на стола и здраво стисна длани.

— Мис Ройстър, с мен е свършено — каза той с трептящ от вълнение глас. После си обърса устата и брадата с ръка. — Напълно съм съсипан. На човек като мене не може нищо по-лошо да му се случи.