Ърскин Колдуел - Джени, жена по природа

— По някой път ми се струва, че на тоя свят си нямам ни един приятел — сломена продължаваше да хълца тя. — Хората се отнасят с мен като със стар протрит парцал за дъски, годен само за боклука. А като бях млада и хубава, никой не постъпваше подло. Остарях, погрознях, от всичко се отказах и вече никой пет пари не дава за мене. Какво си мислят, къде трябва да се дене жена като мене? Нали и аз все някъде трябва да живея? Не съм ли пестила пари, не съм ли плащала за тая къща? Съм! Тогаз защо да не си живея в къщата и като всички други спокойно да дишам?

— Да, Джени, да, Джени — успокояваше я Клара.

— Срамота и грехота тъй да се отнасят с мене! Като бях млада и хубава, на четирийсет мили нямаше да срещнеш мъж, който да не ме е поискал, а сега, като съм стара и грозна, всички гледат как да се отърват от мене. Като бях младо момиче, каквото поисквах — имах го, а сега не ми дават да живея в собствената ми къща, за която пари съм харчила. Мога да ти изредя с имената неколцина от тия, дето идваха при мен, преди да се запишат в църквата — и добре си прекарваха, повярвай, — а сега те, същите, са против мене, пишат се набожни и ме карат да напускам града. Тъй ме е яд, че мога на десет стъпки да се изплюя.

— Джени, аз съм ти приятелка, на мен винаги разчитай — каза Клара, нежно галейки я по косата. — Не обръщай внимание на хорските приказки. За коя ли жена не приказват, сега и твоят ред е дошъл.

Попила сълзите си, Джени приближи печката и си наля кафе. В чашата изсипа няколко лъжички захар и тъй енергично взе да го разбърква, че кафето се разплиска по розовия халат.

— Нали запомни какво ти казах, Клара? — каза Джени с твърд глас. — Реших: няма да изпъдя Бети. Неотдавна верующите от Суровия кръст и проповедникът Клъф ме караха да изхвърля и Вийзи Гудуили, но той и досега е тук. Казваха, че било грях, неморално било Вийзи и аз да живеем под един покрив. Нямам представа как са разбрали какво правим понякога с Вийзи, защото вечерно време винаги си пускам пердетата, но хайде, разбрали — няма ли жената право на частен живот, когато я прихване? Има-няма, от трийсет и пет години все така я карам — сега заради тях да се откажа ли?

Клара се изправи насред кухнята.

— Да си тръгвам, обед стана — и се отправи към задната врата, но след две-три крачки спря. — Джени, ако се случи нещо… Искам да кажа, ако се наложи Вийзи Гудуили да те напусне … — Клара бе тъй смутена и възбудена, че трябваше да си поеме дъх, преди да се доизкаже — как да ти кажа, у дома имам една стая, ако иска, да заповяда.

Джени изпусна чашата и чинийката в умивалника и те шумно издрънчаха. Вперила поглед в Клара, почервеняла от гняв, тя също се изправи насред кухнята.

— Това е най-подлото и долно нещо, което съм чула в живота си, Клара Крокмор! Знам аз накъде биеш! Нам тия не минават! Искаш Вийзи Гудуили при теб да се премести, а? И мислиш, че можеш да ми го отнемеш, а? Слушай какво ще ти кажа, Клара Крокмор. Той е мой и няма да ти позволя да го завлечеш — ти да намазваш, а аз не, тъй ли?

Клара посегна да отвори вратата, Джени се втурна подире й. Клара не успя да отвори. Джени пипна с две ръце късата й руса коса и диво й разтърси главата. С прерязан път за бягство, закрещяла с цяло гърло, Клара почна да дърпа и мачка розовия халат на Джени, докато най-сетне успя да го свали от гърба й. Като видя това, Джени се помъчи да скъса роклята на Клара. И двете паднаха на пода. Като по-чевръста, Клара успя да се измъкне и отвори вратата. Спусна се по стълбите на верандата и без да се обръща, се завтече към своя двор.

Като реши, че е в безопасност, тя спря и погледна назад. Джени стоеше на верандата с парче от розовия халат в ръка.

— Само да си посмяла да ми стъпиш в къщата, докато си жива, долна мерзавко! — викаше Джени. — Ако ми припариш в къщата още веднъж, до косъм ще те оскубя! И дрешките тъй ще ти накъсам, че ще ми станеш на варено пиле! От днес нататък с теб не говоря. И ако те хвана някога, че се мъчиш да примамиш Вийзи Гудуили в къщата си, ще те удуша, живота ти ще изстискам! От мен мъж никой не може да отнеме, щом аз не искам да го дам! Вийзи ми е жокейчето, хубаво да запомниш!

Когато проповедникът Томас Клъф нагласи куфара в колата си, снижи рамене и се изгърби зад кормилото с надеждата, че няма да го разпознаят, като напуска града, и префуча през площада на Съдебната палата, беше току преди здрач. Като стигна края на града, макар и все още напрегнат и възбуден, той бе успял вече да поуталожи вълнението си.