Ърскин Колдуел - Джени, жена по природа

След закуска Малчо Гудуили също слезе до града да провери в пощата няма ли писмо. Тази проверка в пощата винаги му отнемаше доста време, но му бе станала приятно занимание. Хората бяха любопитни и често го спираха на улицата, канеха го на бутилка бира. Всички очакваха да чуят от него подробности за изродите и джуджетата, с които лично се познава, да им разкаже нещо от преживелиците си с пътуващия цирк.

Тъй като искаше да получи писмо и неотворено да го носи в джоба си няколко часа, в това време изпълнен с гадания, какво ли му пишат, Малчо винаги се надяваше, че все някой ще му пише. Минаваха обаче седмици, без нищичко да получи. Понеже най-редовно си плащаше членската вноска в Организацията на американските лилипути, той бе сигурен, че веднъж в месеца поне ще получи клубното списание. Сегиз-тогиз директорът на цирка му изпращаше циркуляр, в който се даваха ревизирани и точни сведения за турнетата през предстоящия сезон. Друг път — безкрайно зарадван — ще получи картичка с изглед от Флорида, където през зимата живееха останалите джуджета от цирка. Всъщност, когато пътуваше по панаирите, Малчо получаваше по-богата поща, тъй като Джени редовно му пишеше, за да му каже колко самотна се чувствува в къщи без него.

Като отвори на Клара Крокмор с обичайната си служебна усмивка — не размениха ни дума, — Джени се върна при дъската и продължи бавно да си глади блузата.

Джени и Клара бяха тъй навикнали да си разменят визити по различно време на деня и тъй често се виждаха през седмицата, че понякога, като се навестяваха една друга, мълчаха по час и половина без прекъсване. И двете бяха доволни от това мълчание, защото целта им беше чисто и просто да си правят компания, докато една от тях не се разбъбри.

Клара се отправи към един от столовете в кухнята, а Джени й направи знак с глава към кафеничето на печката. Клара приближи печката, наля си чаша горещо кафе и пусна в него захар и каймак. После седна, кръстоса нозе и удобно се облегна. Засърба и търпеливо зачака. Бавно, но грижливо Джени продължи да глади.

Клара Крокмор беше вдовица в края на четиридесетте, няколко години по-млада от Джени, с късо подрязана светлоруса коса, всякога прилежно сресана и ондулирана. Беше дребна и нежна, светлосинеока, с едва забележими трапчинки, запазила и досега младежката си фигура. Не се омъжи повторно, но то не стана, защото нямаше желание. Често признаваше на Джени надеждата си, че няма да си остане до края на живота сама и че ако някой ден се отчае, не ще се подвоуми да застане една сутрин пред вратата и да сграби първия мъж, който мине по улицата. Съвсем неотдавна, уж на шега, а всъщност със сериозни намерения, тя бе заявила, че не побърза ли някой да й поиска ръката, ще си вземе квартирант.

Цели 5 години след смъртта на мъжа си Джордж Крокмор Клара живя сама в съседната къща; времето си посвещаваше най-вече на цветята, които отглеждаше в задния двор. Освен това беше опитна шивачка се гордееше, че сама крои и шие всичките си рокли. Години наред Джордж Крокмор бе касиер в банката и благодарение на предвидливостта и способността си да управлява собственото си финансово положение успя да снабди Клара с достатъчно осигуровки и спестявания, които й даваха възможност да живее безгрижно до края на живота си. Двуетажната й тухлена къща бе напълно изплатена и към нея тя притежаваше луксозна лимузина последен модел.

За свое най-голямо задоволство, Джени привърши гладенето на блузата, вдигна я, огледа я с одобрение и я метна на закачалка — искаше да я отнесе в стаята си, без да я сгъва. После измъкна една от памучните си поли, изпрани предния ден, и я просна на дъската за гладене. Преди да хване отново ютията, тя хвърли поглед към Клара, изразително повдигайки вежди — това значеше, че най-сетне е готова да говори.

— Ужасен, убийствен студ снощи, нали, Джени? Клара веднага заприказва с настървение, което показваше колко нетърпеливо е чакала през цялото време възможността да каже нещо.

— Виждала ли си в живота си такова нещо в толкоз ранна есен, Джени? Аз поне не си спомням.

— Страшно беше — съгласи се Джени и поклати глава. — Направо страшно.

Внимателно повдигайки подгъва на полата ся, Клара кръстоса крака в друга поза. После изпъна едното си стъпало и огледа тънкия си глезен.

— Може би най-сетне ме е налегнала старостта — рече Клара, посегна и погали крака си, — но май зимите с всяка година взеха да стават все по-студени. Ако снощният мраз се повтори, ще се наложи да си купя още едно одеяло. Истина ти казвам… искам да кажа… всъщност нощно време почна да ми става студено, откак Джордж си отиде. — Тя замълча и отново си погали крака. — Яд ме е на снощния студ не за друго, ами затуй, че след толкоз труд и грижи през лятото тая сутрин в градината не бе останало ни едно цвете. Тъй се натъжих, че ми се дощя да седна и да ревна.