Питър Бийгъл - Последният еднорог

А някъде далеч, от другата страна на еднорогата, вървеше мълчаливо Шмендрик Магьосника. По черния му плащ никнеха дупки и дрехата се разпадаше, като самия него. Дъждът, който пречистваше Моли, не валеше върху него и той изглеждаше все по-сух и изоставен, като земята наоколо. Еднорогата не можеше да го изцери. С едно докосване на рога си би могла да го върне от смъртта, но нямаше власт над отчаянието, нито над магията, която бе дошла и отминала.

Така продължиха пътешествието си заедно, по дирите на бягащия мрак сред вятър с вкус на гвоздеи. Кожата на земята се нацепваше, а плътта ѝ се спаружваше, за да разкрие сухи дерета и клисури, или се гънеше в шугави хълмове. Небето бе така високо и бледо, че през деня изчезваше, и еднорогата понякога си мислеше, че тримата сигурно изглеждат слепи и безпомощни като плужеци на слънце, след като някой е обърнал дънера или влажния им камък. Но тя бе еднорог, все пак, и имаше способността на еднорозите да стават по-красиви в зли времена и земи. Даже дъхът на жабоците, мърморещи из ровове и рухнали дървета, секваше, щом я зърнеха.

Жабоците биха били по-гостоприемни от унилия народ в страната на Хагард. Селата лежаха оглозгани като кости между остри хълмове, където не растеше нищо, а сърцата на самите хора без съмнение бяха като вкиснала бира. Децата им посрещаха с камъни странниците в града, а кучетата им ги прогонваха от него. Няколко от кучетата така и не се завърнаха, тъй като Шмендрик бе развил точен мерник и апетит към помиярите. Това разгневи селяните повече от всяка обикновена кражба. Те не даваха нищо свое и знаеха, че който дава, им е враг.

Еднорогата бе изтощена от човешки същества. Когато гледаше спътниците си, докато спяха, когато наблюдаваше как сенките на сънищата им се лутаха върху лицата им, тя усещаше как се огъва от бремето да знае имената им. В тези моменти тя препускаше до сутринта, за да облекчи болката; по-бърза от дъжда, бърза като загубата, в галоп, за да настигне времето, когато не познаваше нищо друго освен сладкото усещане да бъде себе си. Нерядко ѝ се струваше, в краткия миг между две глътки въздух, че Шмендрик и Моли са отдавна мъртви, крал Хагард също, а Червеният бик — намерен и сразен: толкова отдавна, че внуците на звездите, видели как става всичко това, сега тлеят и се превръщат във въглени; и че тя все още е последният еднорог на света.

Сетне, в една есенна вечер, когато совите мълчаха, те заобиколиха хребет и видяха замъка. Той пълзеше към небето от далечния край на дълга, дълбока долина — изто̀чен и извит, наежил бодливите си кули, мрачен и нащърбен като усмивка на великан. Моли искрено се засмя, но еднорогата потрепери, защото ѝ се стори, че кривите кули опипват здрача, за да я намерят. Зад замъка морето проблясваше като желязо.

— Крепостта на Хагард — промърмори Шмендрик и поклати глава удивен. — Ужасната твърдина на Хагард. Вещица го издигнала за него, казват, но той отказал да ѝ плати за работата и тя проклела замъка. Прокобила, че един ден той ще потъне в дълбините заедно с Хагард, когато алчността на краля накара морето да прелее. Сетне надала ужасяващ вой, както си знаят, и изчезнала в облак от сяра. Хагард се нанесъл веднага. Казал, че никой замък на тиранин не е завършен без проклятие.

— Не го виня, че не ѝ е платил — рече Моли с презрение. — Аз да скочех върху това местенце, щях да го разпилея като купчина листа. Все тая, надявам се, че вещицата има с какво да се занимава, докато чака проклятието да се сбъдне. Морето е по-голямо от алчността на всекиго.

Кокалести птици с мъка летяха в небето, цвърчейки „Помогними! Помогними! Помогними!“, а зад неосветените прозорци на замъка се стрелкаха малки черни фигури. Влажна, мудна миризма достигна еднорогата.

— Къде е Бикът? — попита тя. — Къде го държи Хагард?

— Никой не държи Червения бик — отговори тихо магьосникът. — Чувал съм, че броди нощем и спи през деня в огромна пещера под замъка. Скоро ще разберем; но не това е проблемът ни сега. По-близката опасност е ей там .

Той посочи към долината, където бяха започнали да трептят няколко светлинки.

— Това е Хагсгейт — каза.

Моли не отговори, но докосна еднорогата с ръка, охладняла като облак. Тя често поставяше ръце върху еднорогата, когато бе тъжна или уморена, или уплашена.

— Това е градът на крал Хагард — рече Шмендрик, — първият, който превзел, когато дошъл отвъд морето, градът, лежал най-дълго под властта му. Има лошо име, макар че не съм срещал някой, който да знае защо. Никой не влиза в Хагсгейт и нищо не излиза оттам, освен приказки, които да държат децата послушни — чудовища, върколаци, сборища на вещици, демони посред бял ден и тем подобни. Но в Хагсгейт има нещо зло, мисля. Мама Фортуна никога не поиска да мине през него, а и веднъж ми каза, че дори Хагард е уязвим, докато Хагсгейт стои. Там има нещо.