— Е, май е време да свършвам с тази глупост.
Принцът започна да чете списание.
— Би могъл поне… — обади се принцесата, но принцът продължи да чете. Принцесата даде знак на двама от слугите и те засвириха старинна музика на лютните си. Сетне тя направи няколко крачки по тревата, вдигна в ръка оглавник, ярък като яйце, и извика:
— Ела, еднороже, ела! Ела, красавецо, ела при мен! Туктуктуктуктук!
Принцът се изкиска.
— Не викаш пилци, нали се сещаш — отбеляза, без да вдига поглед. — Защо не изпееш нещо, вместо да къткаш?
— Ами правя каквото мога — изплака принцесата. — Никога преди не съм призовавала такова същество.
Но след кратко мълчание тя запя:
Аз съм кралска дъщеря.
Да ми се прииска само,
даже волната луна
ще замре на мойто рамо.
Никой хич и не помисля
да скъпи туй, що желая.
Никога не ми е липсвал
даже малък къс от Рая.
Аз съм кралска дъщеря,
вътре в себе си старея.
Затвор е моята душа,
в плътта си окована, крея.
Отказала се бих от замък
и просила от праг на праг,
да зърна сянката ти само —
дори веднъж и нивга пак.
Така пееше, отново и отново, а сетне викаше „Добър еднорог, хубав, хубав“; накрая заяви гневно:
— Е, какво повече да направя? Отивам си у дома.
Принцът се прозя и сгъна списанието си.
— Направи достатъчно, за да изпълниш изискванията на обичая — каза ѝ, — а никой не очаква повече. Беше просто формалност. Сега можем да се оженим.
— Да — отвърна принцесата, — сега можем да се оженим.
Слугите започнаха да прибират всичко обратно, докато двамата с лютните свиреха весела сватбена музика. Гласът на принцесата звучеше малко тъжно и непокорно, когато каза:
— Ако наистина имаше еднорози, досега да е дошъл един от тях. Повиках го тъй сладко както всяка друга, а и имах златния оглавник. И, разбира се, съм чиста и недокосвана.
— Поне за мене си — отговори равнодушно принцът. — Както казах, изпълняваш изискванията на обичая. Е, не изпълняваш изискванията на баща ми, впрочем както и аз самият. За тях ще трябва еднорог.
Бе висок и лицето му бе меко и приятно като бонбон.
Щом заминаха със свитата си, еднорогата излезе от гората, последвана от Моли и магьосника, и пое отново по пътя си. Много по-късно, докато се скитаха из други земи, където нямаше потоци или зеленина, Моли я попита защо не се бе отзовала на песента на принцесата. Шмендрик се приближи, за да чуе отговора, но все пак остана от своята страна на еднорогата. Той никога не вървеше от страната на Моли.
Еднорогата каза:
— Тази кралска дъщеря никога не би се отказала от замък, за да зърне сянката ми. Ако се бях показала и тя ме бе познала, щеше да се изплаши много повече, отколкото ако ѝ се бе явил дракон, защото никой не дава обещания на дракони. Помня, че някога за мен изобщо нямаше значение дали принцесите вярват в това, което пеят. Отивах при тях и полагах глава в скута им, и някои от тях ме яздеха, макар повечето да се бояха. Но сега нямам време за тях, били те принцеси или кухненски прислужници. Нямам време.
Онова, което Моли отговори, прозвуча странно, особено за жена, която не бе спала дори една нощ, без да се буди много пъти, за да провери дали еднорогата е още там, и чиито сънища бяха изпълнени от златни оглавници и галантни млади крадци.
— Принцесите са тези, които нямат време — каза тя. — Небето се върти и влачи всичко със себе си, принцеси и магьосници, бедния Къли и останалите, но ти не помръдваш. Нищо не виждаш само веднъж. Иска ми се да бъдеш принцеса за малко, или цвете, или патица. Нещо, което не може да чака.
Тя запя строфа от печална, накъсана песен, замълчавайки след всеки стих, за да си спомни следващия:
Който има избор, не избира.
Избира онзи, който няма.
Всичко, що обичаме, умира —
отминалото не остава.
Шмедрик надзърна над гърба на еднорогата в територията на Моли.
— Къде чу тази песен? — попита. Говореше ѝ за пръв път от оная заран, когато тя се бе присъединила в пътешествието. Моли поклати глава.
— Не помня. Знам я отдавна.
Земите ставаха по-бедни с всеки ден от пътуването, а лицата на хората, които срещаха, бяха горчиви като кафявата трева; но в очите на еднорогата Моли се превръщаше в омекнала земя, осеяна с езера и пещери, където стари цветя се разтваряха като огън над почвата. Под мръсотията и безразличието тя се оказа на не повече от тридесет и седем или тридесет и осем години — със сигурност не по-стара от Шмендрик, въпреки че по неговото лице нямаше рожден ден. Рошавата ѝ коса бухна, кожата ѝ живна, а гласът ѝ винаги звучеше почти толкова нежно, колкото когато се обръщаше към еднорогата. Очите ѝ никога нямаше да грейнат от радост, не повече, отколкото да станат зелени или сини — ала и те се бяха пробудили насред земята на лицето ѝ. Тя крачеше устремено към владенията на крал Хагард с боси, болящи нозе и пееше често.
Читать дальше