Питър Бийгъл - Последният еднорог

— Завинаги, завинаги — въздишаше то, — вярност отвъд всяка, която човек заслужава. Ще пазя цвета на очите ти, когато вече никой по света не помни името ти. Няма друго безсмъртие освен любовта на дървото.

— Аз съм сгоден — извини се Шмендрик. — За западна лиственица. Още от дете. Женитба по договор, никакво право на избор. Безнадеждно. Не е писано на връзката ни да я бъде.

Пристъп на гняв разклати дъба, все едно само около него се надигаше буря.

— Да я споходят шикалки и главня! — прошепна диво. — Проклета чамовица, зла иглолистница, вечнозелена измамница, тя никога не ще те има. Ще загинем заедно и всички дървета ще скъпят трагедията ни!

Шмендрик усещаше с тялото си как дървото тупти като сърце и се уплаши, че яростта му наистина може да го разцепи. Въжетата се стягаха все по-силно около него, а нощта се обагряше в червено и жълто. Опита се да обясни на дъба, че любовта е щедра именно защото никога не може да бъде безсмъртна, а сетне се опита да извика капитан Къли; но успя само да издаде тих, скърцащ звук като от дърво. „Поне ми мисли доброто“ — рече си и се предаде пред любовта.

Сетне въжетата се разхлабиха и той се просна по гръб на земята, гърчейки се за въздух. Еднорогата се бе надвесила над него, тъмна като кръв в помътнялото му зрение. Докосна го с рога си.

Когато Шмендрик вече можеше да се изправи, тя се обърна и магьосникът я последва, озъртайки се към дъба, макар че той отново бе застинал като всяко дърво, което никога не е обичало. Небето бе все още черно, но мракът му наподобяваше вода, в която Шмендрик виждаше как плува виолетовата зора. Коравите сребристи облаци се стопяваха със затоплянето на небето; сенките омекваха, звуците губеха формата си, а самите форми още не бяха решили какво ще бъдат този ден. Дори вятърът се двоумеше.

— Видя ли ме? — попита той еднорогата. — Гледаше ли, видя ли какво направих?

— Да — отвърна тя. — Беше истинска магия.

Усещането за загуба се завърна, студено и остро като меч.

— Няма я вече — каза той. — Имах я — тя имаше мен — но сега я няма. Не успях да я задържа.

Еднорогата се носеше пред него, тиха като перце.

Познат глас се обади някъде отблизо:

— Напускаш ни толкова скоро, магьоснико? Мъжете ще съжаляват, че са те изтървали.

Той се обърна и видя Моли Гру, облегната на едно дърво. С раздърпана рокля и раздърпани коси, с кървящи и окаляни нозе, тя му се усмихваше като прилеп.

— Изненада — каза. — Лейди Мариан е.

Сетне видя еднорогата. Не помръдна и не проговори, но светлокафявите ѝ очи изведнъж се разшириха от сълзи. Дълго време остана неподвижна; после с всяка ръка грабна шепа от подгъва на роклята и изви колене в треперливо приклякане. Глезените ѝ бяха кръстосани, а погледът — сведен, но въпреки това на Шмендрик му трябваше още миг, за да разбере, че Моли Гру прави реверанс.

Той избухна в смях и Моли Гру рязко се изправи, алена от върха на челото до ямката на гърлото.

— Къде беше? — извика тя. — Къде, по дяволите, беше?

Направи няколко крачки към Шмендрик, но гледаше отвъд него, към еднорогата.

Когато се опита да мине покрай него, магьосникът застана на пътя ѝ.

— Не се говори така — каза ѝ, все още несигурен дали Моли е разпознала еднорогата. — Не знаеш ли как да се държиш, жено? И не се прави реверанс.

Но Моли го бутна настрана и отиде до еднорогата, хокайки я, все едно беше заблудила се крава.

— Къде беше?

Пред белотата и сияещия рог Моли се смали до пискащ бръмбар, но този път към земята се сведоха старите тъмни очи на еднорогата.

— Сега съм тук — каза тя накрая.

Моли се разсмя с изопнати устни.

— И каква полза, че си тук сега? Къде беше преди двайсет години, преди десет? Как смееш, как смееш да идваш при мен сега, когато съм това ? — Тя се описа, махвайки с ръка: празно лице, пусти очи и жълтеещо сърце. — Иска ми се хич да не беше идвала. Защо идваш сега? — Сълзи се плъзнаха по страните на носа ѝ.

Еднорогата не отговори и Шмендрик се обади:

— Тя е последната. Тя е последният еднорог на света.

— Ами да — подсмръкна Моли. — Само последният еднорог на света би дошъл при Моли Гру.

Сетне протегна ръка, за да я сложи върху бузата на еднорогата; но и двете трепнаха леко и докосването завърши на потръпващото място под челюстта. Моли каза:

— Няма нищо. Прощавам ти.

— Еднорозите не са, за да им се прощава. — Магьосникът почувства, че му се завива свят от ревност, не само заради докосването, но и защото нещо като тайна течеше между Моли и еднорогата. — Еднорозите са за начала — рече, — за невинността и чистотата, за новото. Еднорозите са за млади девойки.