Питър Бийгъл - Последният еднорог

Ала ги беше подценил. Те аплодираха пръстените и шаловете, златните рибки и асата в ушите му с възпитана учтивост, но без капчица захлас. Не им показа истинска магия, затова и не получи истински възторг от тях; а когато заклинанието се провалеше — като при гарвана, който бе обещал да превърне в граф, та да го ограбят, но вместо туй се получи грейпфрут — те му ръкопляскаха все тъй любезно и дежурно, сякаш бе успял. Бяха идеалната публика.

Къли се усмихваше нетърпеливо, а Джак Джингли дремеше, но това, което изненада магьосника, бе разочарованието в неспокойните очи на Моли Гру. Внезапен пристъп на гняв го накара да се разсмее. Той хвърли на земята седемте въртящи се топки, които светеха все по-ярко и по-ярко, докато жонглираше с тях (в по-успешните вечери дори успяваше да ги запали), остави всичките си омразни умения и затвори очи.

— Да бъде волята ти — прошепна на магията. — Да бъде волята ти.

Тя мина през него като въздишка, родила се на тайно място — може би някъде в плешките, или пък в костния мозък на пищяла му. Сърцето му се изпълни и изду като платно и нещо в тялото му се раздвижи по-уверено, отколкото самият той се бе движил някога. То властно заговори с гласа му. Немощен от сила, той се свлече на колене и зачака отново да стане Шмендрик.

„Чудя се какво направих. Направих нещо.“

Отвори очи. Повечето разбойници се смееха или почукваха по слепоочията си, доволни от възможността да му се подиграят. Капитан Къли бе станал на крака, нетърпелив да обяви тази част от забавлението за приключила. В този миг Моли Гру извика с мек, треперещ глас и всички се обърнаха да видят какво бе видяла тя. На поляната се появи мъж.

Бе облечен в зелено с изключение на кафяв елек и кафява наклонена шапка със затъкнато в нея перо от яребица. Бе много висок, прекалено висок за обикновен мъж: огромният лък, преметнат през рамото му, изглеждаше дълъг колкото самия Джак Джингли, а стрелите му биха послужили за копия или тояги на капитан Къли. Без изобщо да забележи неподвижните дрипави фигури край огъня, той премина през светлината и изчезна без звук от дъх или от стъпка.

Последваха го други, сами или по двама, някои си говореха, мнозина се смееха, но до последния не издаваха звук. Всички носеха лъкове и дрехи в зелено, освен един, който бе в алено от главата до петите, и друг, облечен в кафява монашеска дреха, обут със сандали и стегнал огромното си шкембе с въжен колан. Един свиреше на лютня и пееше беззвучно, докато вървеше.

— Алан-а-Дейл. — Беше гласът на Уили Джентъл, гол като новоизлюпено пиле. — Вижте тези преходи!

Непринудено горди, грациозни като жирафи (дори и най-високият сред тях, един топлоок Блъндърбор 14 14 Блъндърбор — великан от приказката „Джак, убиецът на великани“ — бел.пр. ), стрелците прекосяваха поляната. Последни, хванати ръка за ръка, преминаха мъж и жена. Лицата им бяха така красиви, сякаш не познаваха страха. Тежките коси на жената сияеха загадъчно, като облак, притулващ луната.

— Ах — каза Моли Гру. — Мариан.

— Робин Худ е само мит — обади се нервно капитан Къли, — класически пример за фолклорен герой, роден от необходимостта. Като Джон Хенри 15 15 Джон Хенри — легендарен гигант от 40-те и 50-те години на XIX в., роб — бел.пр. . На хората им трябват герои, но никой човек не може да бъде толкова голям, колкото необходимостта от него, и така легендата се наслоява около песъчинка истина като перла. Не че не е впечатляващо, разбира се.

Пръв се размърда дрипавият франт Дик Фанси. Всички фигури без последните две бяха потънали в мрака, когато той се втурна подире им, зовейки ги дрезгаво:

— Робин, Робин, мистър Худ, сър, изчакайте ме!

Нито мъжът, нито жената се обърнаха, но хората от шайката на Къли — освен Джак Джингли и самия капитан — изтичаха до края на поляната, като се препъваха и настъпваха един друг, разритвайки огъня, така че моравата закипя от сенки.

— Робин! — викаха; и: — Мариан, Скарлет, Малчо Джон — върнете се! Върнете се!

Шмендрик започна да се смее, нежно и безпомощно.

Над гласовете им се разнесе викът на капитан Къли:

— Глупци, глупци и деца! Това беше лъжа, като всичката магия! Робин Худ не съществува!

Но разбойниците, обезумели от загубата, се втурнаха след сияйните стрелци сред дърветата, като се препъваха в пънове, прегазваха бодливи храсталаци и виеха гладно, докато тичаха.

Моли Гру единствена се спря и погледна назад. Лицето ѝ пламтеше в бяло.

— Не, Къли, схванал си го наопаки — извика му тя. — Не съществуваме ти или аз, или който и да е от нас. Робин и Мариан са истински, а ние сме легендата! — И се втурна, крещейки „Чакайте! Чакайте!“ като другите, оставяйки капитан Къли и Джак Джингли сред стъпканите пламъци и смеха на магьосника.