Питър Бийгъл - Последният еднорог

Моли галеше шията на еднорогата така плахо, сякаш беше сляпа. Тя избърса мръсните си сълзи в бялата грива.

— Не познаваш много еднорозите — промълви.

Сега небето бе нефритеносиво, а дърветата, които само допреди миг бяха изрисувани върху мрака, отново се превърнаха в истински и свистяха в утринния вятър.

Гледайки еднорогата, Шмендрик каза сурово:

— Трябва да тръгваме.

Моли се съгласи незабавно.

— Тъй, тъй, преди мъжете да ни открият и да ти прережат гърлото, задето ги измами, горките. — Тя погледна през рамо. — Имаше едни неща, които исках да взема, но те вече нямат значение. Готова съм.

Шмендрик отново ѝ прегради пътя.

— Не можеш да дойдеш с нас. Ние имаме мисия. — Гласът и очите му бяха толкова сурови, колкото съумя да ги докара, ала почувства, че носът му се смути. Така и не бе успял да възпита носа си.

Лицето на Моли се захлопна насреща му като замък с настръхнали оръдия, катапулти и казани с кипящо олово.

— И кой си ти, че да казваш „ние“ ?

— Аз съм нейният водач — отговори важно магьосникът. Еднорогата издаде тих, любопитен звук, подобно на котка, която зове малките си. Моли се засмя високо и отвърна на повика ѝ.

— Не познаваш много еднорозите — повтори. — Тя ти позволява да пътуваш с нея, макар че си нямам идея защо, но не си ѝ нужен. Няма нужда и от мен, бога ми, но ще ме вземе. Питай я.

Еднорогата отново издаде тихия си звук и замъкът върху лицето на Моли спусна подвижния мост и разтвори широко дори дълбините на кулите си.

— Питай я — рече Моли.

Шмендрик разбра отговора на еднорогата по свиването на сърцето си. Искаше му се да бъде мъдър, но от завистта и празнотата в него го заболя и той се чу да виква жално:

— Никога! Забранявам — аз, Шмендрик Магьосника! — Гласът му се навъси и дори носът му доби заплашителен вид. — Внимавай да не вредизвикаш вълшебническия ми гняв! Предизвикаш. Ако реша да те превърна в жаба…

— Ще се поболея от смях — отвърна му развеселено Моли. — Бива те за приказки, но не можеш и каймака в масло да превърнеш.

Очите ѝ заблестяха с внезапно насмешливо разбиране.

— Осъзнай се, човече — каза тя. — Какво щеше да направиш с последния еднорог на света — да го затвориш в клетка?

Магьосникът се обърна, скривайки лице от Моли. Не се взря право в еднорогата, но ѝ хвърли няколко скришни погледа, сякаш някой би го принудил да ги върне обратно. Бяла и тайнствена, утророга, тя го гледаше с пронизваща нежност, но той не можеше да я докосне.

— Ти дори не знаеш закъде сме тръгнали — каза той на слабата жена.

— Да не мислиш, че има значение за мен? — попита Моли. Отново издаде котешкия звук.

Шмендрик рече:

— Тръгнали сме към земите на крал Хагард, за да намерим Червения бик.

Въпреки всичко, в което костите ѝ вярваха и сърцето ѝ знаеше, кожата на Моли се ужаси за момент; но сетне еднорогата издиша нежно в свитата ѝ длан и Моли се усмихна, докато пръстите ѝ се затваряха около топлинката.

— Е, тръгнали сте в грешната посока — рече тя.

Слънцето изгряваше, когато тя ги поведе обратно по пътя, по който бяха дошли, покрай Къли, все така отпуснат върху дънера си, през поляната и отвъд. Мъжете се връщаха: наблизо пукаха сухи съчки, а храсталаците се чупеха с плющене. Веднъж им се наложи да се свият сред бодлите, докато двама от капналите разбойници на Къли изкуцукаха край тях, чудейки се горчиво дали образът на Робин Худ бе истински или не.

— Подуших ги — казваше първият. — Очите лесно се подлъгват, а и по природа са си шмекери, но има ли пък сянка, дето да мирише?

— Очите са лъжесвидетели, така е — изсумтя вторият, който изглеждаше сякаш е навлякъл блато. — Но наистина ли се доверяваш на доказателствата на ушите, на носа, на основата на езика си? Не и аз, приятелю. Вселената мами сетивата ни, а те лъжат нас, и как тогава можем да сме друго освен лъжци? Аз лично не вярвам ни на вестта, ни на вестителя; ни на чутото, ни на видяното. Може и да има истина нейде, но тя никога не кацва при мен.

— Ха — обади се първият с озъбена усмивка. — Ама и ти се юрна с другите след Робин Худ и цяла нощ го търси с викове и крясъци, точно като другите. Защо не си спести мъките, щом си толкова наясно?

— Е, човек никога не знае — отвърна вторият глухо, плювайки кал. — Може и да греша.

Принц и принцеса седяха на брега на поток в гориста долина. Седемте им слуги бяха опънали ален навес под едно дърво и младата кралска двойка ядеше пакетирания си обяд под акомпанимента на лютни и теорби 16 16 Теорба — вид лютня с удължен гриф — бел.пр. . Никой от двамата не изрече и дума, преди да приключат с храненето, после принцесата въздъхна: