Питър Бийгъл - Последният еднорог

Мъжът на име Дрин седеше на една маса с Шмендрик и Моли, дърдореше, докато те ядяха, и пълнеше чашите им с резливо черно вино. Моли Гру пи съвсем малко. Тя седеше и мълчаливо гледаше лицата наоколо; нито едно не изглеждаше по-младо от лицето на Дрин, а някои бяха много по-стари. Всички хагсгейтски лица си приличаха по нещо, но тя не можеше да открие какво.

— А сега — каза Дрин, след като вечерята бе приключила, — сега трябва да ми позволите да ви обясня защо ви посрещнахме така невъзпитано.

— Ами, няма нужда — изкиска се Шмендрик. Виното го бе развеселило и отпуснало и бе позлатило зелените му очи. — На мене ми се иска да разбера причината за слуховете, населили Хагсгейт с таласъми и върколаци. Най-нелепото нещо, което съм чувал.

Дрин се усмихна. Беше жилест мъж с челюст, твърда и куха като на костенурка.

— Точно това имам предвид — каза. — Слушайте. Над Хагсгейт тегне проклятие.

Стаята внезапно притихна, а в бирената светлина лицата на хората изглеждаха бледи и стегнати като сирене. Шмендрик се изсмя отново.

— Благословия, искаш да кажеш. В костеливото кралство на стария Хагард вие сякаш сте различна земя — извор, оазис. Съгласен съм с вас, че тук пръст има заклинателство, и пия в негова чест!

Когато вдигна чашата си, Дрин го спря.

— Не и такъв тост, приятелю. Нима ще пиеш за петдесетгодишна злочестина? Толкова време мина, откакто мъката ни сполетя, когато крал Хагард издигна замъка си до морето.

— Когато вещицата го е построила, мен ако питаш — размаха пръст насреща му Шмендрик. — Да отдадем дължимото на когото трябва, все пак.

— А, значи знаеш историята — рече Дрин. — Тогава не може да не си чул, че Хагард отказал да плати на вещицата, щом тя си свършила работата.

Магьосникът кимна.

— Да, и тя го проклела за алчността му — проклела замъка, по-точно. Но какво общо има това с Хагсгейт? Градът не е сторил вреда на вещицата.

— Така е — отвърна Дрин. — Но и добро не ѝ е сторил. Тя не могла да разруши замъка — или не пожелала да го направи, защото се имала за творец и се хвалела, че произведенията ѝ са изпреварили времето си. Както и да е, посетила тя старейшините на Хагсгейт и поискала да накарат Хагард да ѝ плати дължимото. „Погледнете ме и вижте себе си — изскърцал гласът ѝ. — Това е истинското изпитание за един град или крал. Господар, който мами дърта грозна вещица, не закъснява да измами и собствения си народ. Спрете го, докато можете, преди да сте свикнали с него.“

Дрин отпи от виното си и гостоприемно напълни още веднъж чашата на Шмендрик.

— Не получила пари от Хагард — продължи той, — а пък от Хагсгейт, уви, не получила внимание. Отнесли се към нея вежливо и я насочили към съответните институции, при което тя побесняла и се разкрещяла, че в желанието си да не си създаваме врагове, сега сме се сдобили с тъкмо двама.

Той млъкна и притвори клепачи, толкова тънки, че Моли бе сигурна, че той вижда през тях, като птица. Със затворени очи каза:

— Тогава тя проклела замъка на Хагард, както и нашия град. Така алчността му ни докара разруха.

Във въздишащата тишина гласът на Моли Гру се стовари като чук върху подкова, все едно отново гълчеше клетия капитан Къли.

— Хагард има по-малко вина от самите вас — присмя се тя на жителите на Хагсгейт, — тъй като той е бил само един крадец, а вие — много. Докарали сте си тия беди заради собствената си алчност, не тая на краля ви.

Дрин отвори очи и я изгледа гневно:

— Нищо не сме си докарали — възрази той. — Нашите родители и деди са тези, от които вещицата е потърсила помощ, и признавам, че те също са били виновни като Хагард. Ние щяхме да се отнесем към проблема по съвсем друг начин.

И всяко лице на средна възраст се намръщи на всяко по-старо лице в залата.

Един от възрастните мъже заговори с хрипкав и мяучещ глас.

— Щяхте да постъпите точно като нас. Имаше урожай за прибиране и стока за дамазлък, както ги има сега. Имаше го и Хагард, с когото да живеем, както го има сега. Знаем много добре как щяхте да постъпите. Вие сте наши деца.

Дрин го изгледа кръвнишки, а други мъже започнаха да крещят злостно, но магьосникът накара всички да млъкнат, като попита:

— Какво е било проклятието? Имало ли е нещо общо с Червения бик?

Името прозвуча студено, дори в ярката стая, и Моли внезапно се почувства самотна. Тя импулсивно прибави и своя въпрос, въпреки че той нямаше нищо общо с разговора.

— Някой от вас виждал ли е някога еднорог?

В този момент тя разбра две неща: разликата между тишина и пълна тишина; както и че въпросът ѝ бе попаднал точно в целта. Хагсгейтските лица се опитаха да останат неподвижни, но не успяха. Дрин каза внимателно: