Питър Бийгъл - Последният еднорог

Той се усмихна гордо с хлътналите си челюсти.

Шмендрик подпря брадичка на кокалчетата на пръстите си и се обърна към Дрин с укривена усмивка.

— Ами собствените ви деца? — попита. — Как ще попречите на някое от тях да порасне и да изпълни проклятието?

Той огледа странноприемницата, следейки сънливо всяко набръчкано лице, което отвръщаше на погледа му.

— Като се замисля — продума бавно, — няма ли млади хора в този град? Колко рано пращате децата по леглата в Хагсгейт?

Никой не му отговори. Моли можеше да чуе скърцането на кръвта в уши и очи, потрепването на кожата като вода, подръпвана от вятъра. Сетне Дрин се обади:

— Ние нямаме деца. Не сме имали и едно, откак проклятието ни сполетя. — Изкашля се в дланта си и добави: — Изглеждаше най-очевидният начин да попречим на вещицата.

Шмендрик отметна глава и се засмя, без да издава звук, засмя се така, че факлите затанцуваха. Моли осъзна, че магьосникът е прекалил с пиенето. Устата на Дрин се стопи, а очите му се втвърдиха като напукан порцелан.

— Не виждам нищо смешно в мъката ни — каза тихо. — Абсолютно нищо.

— Нищо — заклокочи Шмендрик, накланяйки се над масата и разливайки виното си. — Нищо, извинете ме, нищо, ама абсолютно нищо.

Под гневния взор на двеста очи той успя да се съвземе и да отговори сериозно на Дрин:

— Тогава ми се струва, че си нямате притеснения. Не и такива, дето да ви притеснят.

Тънка струйка смях се изплъзна от устните му като пара от чайник.

— Така изглежда. — Дрин се наведе напред и докосна китката на Шмендрик с два пръста. — Но не съм ти казал цялата истина. Преди двадесет и една години в Хагсгейт се роди дете. Чия рожба беше, така и не разбрахме. Открих го аз, докато пресичах площада една зимна нощ. Лежеше на касапски дръвник, но не плачеше, въпреки че валеше сняг, ами се смееше на топло под юрган от улични котки. Те всички мъркаха заедно и звукът бе натежал от знание. Останах до странната люлка известно време, замислен, докато снегът се сипеше, а котките мъркаха пророчества.

Той спря и Моли Гру се обади нетърпеливо:

— И ти прибра детето вкъщи, разбира се, и го отгледа като свое.

Дрин положи ръцете си на масата, обърнати с дланите нагоре.

— Прогоних котките — рече, — и се прибрах вкъщи.

Лицето на Моли доби цвета на мъгла. Дрин леко повдигна рамене.

— Мога да позная раждането на герой, когато го видя — каза. — Поличби и прокоби, змии в детската стая. Може би щях да се реша да взема детето, ако не бяха котките; с тях всичко ставаше толкова очевидно, толкова митологично. Как трябваше да постъпя — съзнателно да подслоня злата участ на Хагсгейт? — Устната му трепна, сякаш в нея се бе забила кука. — Както се оказа, сгреших, но го направих от милост. Когато се върнах при изгрев слънце, бебето го нямаше.

Шмендрик рисуваше с пръст картинки в локва вино и може би не бе чул нищо. Дрин продължи:

— Естествено, никой не си призна да е оставял детето на площада и макар че претърсихме всеки дом от мазето до гълъбарника, никога повече не го открихме. Може би щях да предположа, че са го отнесли вълци или дори че съм сънувал цялата среща — котките и прочие, ако на следващия ден в града не бе дошъл пратеник на крал Хагард със заповед за всенародни веселия. След тридесетгодишно чакане кралят най-накрая се бе сдобил със син. — Той извърна поглед, за да избяга от очите на Моли. — Намереното дете, между другото, беше момче.

Шмендрик облиза върха на пръста си и погледна нагоре.

— Лир — каза замислено. — Принц Лир. Но няма ли друг начин да си обясните появата му?

— Не мисля — изсумтя Дрин. — Всякоя, която би се омъжила за Хагард, сам Хагард би отхвърлил. Пусна слуха, че момчето е негов племенник, който той благородно осиновил след смъртта на родителите му. Но Хагард няма роднини, нито семейство. Някои казват, че се родил от буреносни облаци, както Венера — от морската пяна. Никой не би поверил на Хагард дете за отглеждане.

Магьосникът спокойно протегна чашата си и я напълни сам, когато Дрин му отказа.

— Е, намерил е едно отнякъде, и браво на него. Но как е попаднал на мъничката ви котешка рожба?

Дрин му отвърна:

— Той кръстосва Хагсгейт нощем, не често, а от време на време. Мнозина сме го виждали — високият Хагард, сив като плавей, се носи сам под челичената луна и събира изпуснати жълтици, строшени чинии, лъжици, камъни, кърпички, пръстени, настъпени ябълки; всичко, каквото и да е, без някакъв смисъл. Хагард е взел детето. Сигурен съм в това, както съм сигурен и че принц Лир е онзи, който ще катурне кулата и ще потопи и Хагард, и Хагсгейт.