Питър Бийгъл - Последният еднорог

Бе кървавочервен, не като бликащата кръв на сърцето, а като кръвта, която мудно помръдва под стара, незараснала рана. Ужасяваща светлина се лееше като пот от тялото му, а от рева му рукнаха свлачища. Рогата му бяха бледи като белези.

За миг еднорогата остана срещу него, замръзнала като вълна, която всеки момент ще се разбие. Сетне сиянието на рога ѝ угасна, тя се обърна и препусна. Червеният бик отново изрева и се втурна след нея.

Еднорогата никога не бе изпитвала страх от друго същество. Макар че бе безсмъртна, тя можеше да бъде убита: от харпия, от дракон или от химера, от заблудена стрела, пусната по катеричка. Ала драконите можеха само да я убият — те никога нямаше да я накарат да забрави коя е или сами да забравят, че дори мъртва, пак ще остане по-красива от тях. Червеният бик не я позна, но въпреки това тя усещаше, че търси именно нея, а не някаква бяла кобила. В този миг страхът смрачи светлината ѝ и тя побягна, а бушуващото неведение на Бика изпълваше небето и преливаше в долината.

Дърветата замахваха да я шибнат и тя шеметно криволичеше между тях; тя, която се плъзгаше тъй меко през вечността, без да се блъсне в нищо. Подире ѝ стволовете се чупеха като стъкло от устрема на Червения бик. Той изрева пак и тежък клон се стовари върху рамото ѝ тъй силно, че тя залитна и падна. Миг по-късно отново бе на крака, но сега под копитата ѝ се надигаха корени, а други копаеха усърдно като къртици, за да пресекат пътя ѝ. Лозници я шибаха като задушаващи змии, лиани плетяха паяжини между дърветата, мъртви клони трещяха наоколо ѝ. Тя падна за втори път. Стъпките на Бика тътнеха в костите ѝ и тя извика.

Явно бе успяла да се измъкне от дърветата, защото сега препускаше по коравата, гола равнина, която се простираше отвъд плодородните пасища на Хагсгейт. Вече имаше простор да галопира, а за една еднорога е достатъчно да мине в лек тръс, за да остави далеч зад себе си беснеещия ловец и съсипания му кон. Тя се движеше със скоростта на живота, проблясвайки от тяло в тяло или препускайки по острие на меч; по-бърза от всяка твар, обременена с крака или криле. Ала дори без да се обръща, знаеше, че Червеният бик я настига, приближава се като луната, навъсената, набъбнала луна на ловеца, усещаше спазъма от оловносивите рога в хълбока си, сякаш вече я бе промушил.

Остри житни стръкове се свеждаха в сноп, за да направят плет пред гърдите ѝ, но тя ги прегазваше. Сребърни пшеничени ниви ставаха студени и лепкави, когато Бикът дъхнеше върху тях; те дърпаха краката ѝ като сняг, но тя продължаваше да препуска, проблейваща и победена, а в главата ѝ пеперудата ледено напяваше „Те минаха по всички пътища много отдавна, а Червеният бик тичаше подир тях“. Той ги бе убил до един.

Изведнъж Червеният бик се оказа срещу нея, сякаш някой го бе повдигнал като шахматна фигурка, стрелнал през въздуха и поставил напреки на пътя ѝ. Той не я нападна веднага и тя не препусна. Когато за първи път побягна от него, беше огромен, но по време на преследването бе станал тъй исполински, че еднорогата не можеше да го побере във въображението си. Сега сякаш се извиваше по кривата на налятото с кръв небе, с крака като могъщи смерчове и глава, полюшваща се подобно на Северното сияние. Ноздрите му се бърчеха и клокочеха, докато я търсеше, и тя разбра, че Червеният бик е сляп.

Ако се бе хвърлил срещу нея в оня миг, щеше да го посрещне, мъничка и отчаяна с потъмнелия си рог, дори да я разкъсаше под копитата си. Бе по-бърз от нея; по-добре беше да се изправи срещу него сега, отколкото той да я настигне, докато бяга. Но Бикът се приближаваше бавно, със зловещо игриво полюшване, сякаш се опитваше да не я уплаши, и тя отново се пречупи пред него. С тих вопъл се завъртя и препусна по пътя, по който беше дошла: обратно през разкъсаните поля и равнината, към замъка на крал Хагард, все така мрачен и прегърбен. Червеният бик се втурна след нея, следвайки страха ѝ.

Шмендрик и Моли се разлетяха като тресчици, когато Бикът мина покрай тях — Моли се стовари без дъх и свяст на земята, магьосникът се озова в храсталак от бодли, които му струваха половината плащ и една осма от кожата. Двамата се надигнаха, щом се посъвзеха, и с накуцване последваха еднорогата, подпрени един на друг. Никой не отрони дума.

Прекосиха гората по-лесно от нея, защото Червеният бик вече бе минал оттам. Катереха се по огромни дънери, не просто натрошени, а наполовина стъпкани в земята, на ръце и крака пълзяха по пукнатини, чието дъно не виждаха в мрака. „Никои копита не могат да направят това“ — помисли си Моли замаяно. Самата земя се бе разкъсала, отдръпвайки се от тежестта на Бика. Тя си представи еднорогата и сърцето ѝ изтръпна.