Питър Бийгъл - Последният еднорог

Замъкът на крал Хагард дебнеше из небесата, сляпа сива сова на нощен лов в долината. Моли долавяше диханието на крилете ѝ. После дъхът на еднорогата разроши косите ѝ и тя чу Шмендрик да пита:

— Колко души?

— Трима — каза еднорогата. — Следват ни, откакто напуснахме Хагсгейт, но сега се приближават бързо. Чуйте.

Стъпки, твърде меки за бързината си; гласове, прекалено приглушени, за да вещаят добро. Магьосникът разтри очи.

— Може би Дрин изпитва угризения, че не е платил достатъчно на отровителя — измърмори. — Може би съвестта му го държи буден. Всичко е възможно. Може би имам пера.

Хвана Моли за ръка и я издърпа в една долчинка край пътя. Еднорогата легна наблизо, неподвижна като лунна светлина.

Кинжали, проблясващи като дири от риби в тъмно море. Глас, внезапно силен и гневен:

— Изгубихме ги, казвам ти. Подминахме ги преди миля, когато чух онова шумолене. Да пукна, ако продължа.

— Не мърдайте — прошепна втори глас яростно. — Да не искате да се измъкнат и да ни издадат? Плашите се от магьосника, но по-добре се страхувайте от Червения бик. Ако Хагард научи за нашата половина от проклятието, ще прати Бика да ни смели на трици.

Първият мъж отговори по-спокойно.

— Не че се страхувам. Магьосник без брада не е никакъв магьосник. Но си губим времето. Махнаха се от пътя и тръгнаха през полята още щом разбраха, че ги следваме. Можем да ги гоним тук цяла нощ и никога да не ги настигнем.

Друг глас, по-изтощен от първите два:

— Вече цяла нощ ги гоним. Я вижте там. Зазорява се.

Моли установи, че е пропълзяла наполовина под черния плащ на Шмендрик и е заровила лице в туфа бодлива суха трева. Не смееше да вдигне глава, но отвори очи и видя, че въздухът просветлява странно. Вторият мъж каза:

— Глупак. Има цели два часа до утрото, а и ние се движим на запад.

— В такъв случай — отговори третият глас, — аз се прибирам.

Стъпки заситниха чевръсто обратно по пътя. Първият мъж се провикна:

— Чакай, не тръгвай! Чакай, идвам с теб! — Към втория мъж измърмори припряно:

— Не се прибирам, просто искам да проверя отново следите по пътя. Все ми се струва, че ги чух, а и съм си изпуснал кутийката с прахан някъде…

Моли го чуваше как отстъпва, докато говори.

— Проклети страхливци! — започна да кълне вторият. — Изчакайте секунда само. Ще потърпите ли да пробвам онова, което Дрин ми довери?

Отдалечаващите се стъпки се разколебаха и той занарежда на висок глас:

— По-жежки от лятото, по-засищащи от храната, по-скъпи от кръвта, по-сладки от жената…

— Бързо — каза третият глас. — Побързайте. Вижте небето. Какви са тези глупости?

Дори гласът на втория мъж започваше да звучи изнервено.

— Не са глупости. Дрин се грижи за парите си толкова добре, че те не могат да понесат раздялата с него. Най-трогателната връзка, която сте виждали. По този начин ги зове.

Той продължи по-бързо с леко треперещ глас:

— По-мощни от водата, по-нежни от птиците, изречете името на онзи, когото обичате.

— Дрин — задрънчаха златните монети в кесията на Шмендрик, — дриндриндриндрин.

И тогава се случи всичко.

Парцаливият черен плащ изплющя по бузата на Моли, когато Шмендрик се изтъркаля на колене, опитвайки се отчаяно да хване кесията. Тя тракаше като гърмяща змия в ръката му. Хвърли я надалече в храстите, но тримата мъже тичаха към тях, а кинжалите им аленееха, сякаш вече пронизали плът. Отвъд замъка на крал Хагард изгряваше изгарящо сияние, изблъсквайки нощта като огромно рамо. Магьосникът се изправи, заплашвайки нападателите с демони, метаморфози, вцепеняващи болести и тайни хватки от джудото. Моли взе камък.

С древен, радостен, ужасяващ вик на разруха еднорогата се втурна от скривалището си. Копитата ѝ се врязаха в земята като буря от бръсначи, гривата ѝ летеше яростно, а върху челото си носеше кичур от светкавици. Тримата убийци захвърлиха кинжалите си и покриха лицата си, и дори Моли Гру и Шмендрик се свиха пред нея. Но еднорогата не видя никого от тях. Подивяла, танцуваща, морскобяла, тя протръби предизвикателството си отново.

И сиянието ѝ отвърна с рев, звучащ като разпукването на леда през пролетта. Хората на Дрин избягаха с препъване и писъци.

Замъкът на Хагард гореше и се мяташе диво сред внезапния студен вятър. Моли извика:

— Но нали трябва да е морето, така е речено.

Тя си помисли, че вижда прозорец, колкото и далеч да беше, и едно сиво лице. После се появи Червеният бик.