Стивън Кинг - За писането - Мемоари на занаята

Не бях чул добре. Сигурно не бях чул добре. При тази мисъл гласът ми поне се върна:

— Четирийсет хиляди ли каза?

— Четиристотин хиляди — поправи ме той. — Според закона на джунглата — имаше предвид договора, — двеста бона от тях са твои. Поздравления, Стив.

Все още не помръдвах от вратата, загледан през всекидневната към спалнята ни с детското креватче, в което спеше Джо. Апартаментът ни под наем на улица „Санфорд“ струваше деветдесет долара месечно, а сега този мъж, когото бях виждал един-единствен път, ми казваше, че съм спечелил от лотарията. Коленете ми омекнаха. Не паднах, а направо се срутих до седнало положение на прага.

— Сигурен ли си? — попитах Бил.

Той отговори утвърдително. Помолих го да повтори цифрата съвсем бавно и членоразделно, за да няма никакво съмнение, че съм чул правилно. Той рече, че цифрата била четири, последвана от пет нули.

— После десетична запетайка и още две нули — добави.

Поговорихме още половин час, но не си спомням нито дума от онова, което си казахме. Когато разговорът ни свърши, се опитах да открия Таби в дома на майка й. По-малката й сестра Марсела ми съобщи, че Таб вече си била тръгнала. Закрачих напред-назад из апартамента по чорапи, изгарящ от нетърпение да изкрещя новината, но наоколо нямаше жива душа. Треперех целият. Най-после си обух обувките и отидох в града. Единственият отворен магазин на главната улица в Бангор беше дрогерията „Ла Вердиере“. Изведнъж ми хрумна да купя на Таби подарък за Деня на майката, нещо шантаво и екстравагантно. Опитах се, обаче бързо слязох на земята: в „Ла Вердиере“ не се предлагаше нищо шантаво и екстравагантно. Е, поне се постарах. В крайна сметка й купих сешоар.

Когато се прибрах, тя беше в кухнята, разопаковаше чантите с багажа на децата и си тананикаше на някаква мелодия от радиото. Подадох й сешоара. Тя го погледна така, сякаш за първи път виждаше подобна вещ.

— За какво е това? — попита.

Аз я сграбчих за раменете и й разказах за продажбата на правата. Тя, изглежда, не разбра. Повторих още веднъж всичко отначало докрай. Таби надникна над рамото ми към мизерното ни четиристайно жилище, точно както аз бях направил преди, и се разплака.

32

За първи път се напих през 1966 година. Това беше на екскурзията до Вашингтон в последния гимназиален клас. Пътувахме с автобус, четирийсетина ученици и трима ръководители (единият от тях всъщност беше Билярдната топка) и първата нощ преспахме в Ню Йорк. Там продажбата и консумацията на алкохол беше разрешена за лица на осемнайсет години. Благодарение на калпавите си уши и идиотските сливици, аз бях почти на деветнайсет. Значи достатъчно голям.

Групичка от най-предприемчивите момчета открихме магазин за алкохол зад ъгъла на хотела. Обходих с поглед рафтовете, съзнавайки, че джобните ми пари не са никакво състояние. Имаше от всичко по много — прекалено много бутилки, прекалено много марки, прекалено много цени над десет долара. Накрая се предадох и попитах мъжа зад щанда (несъмнено същият плешив, отегчен тип със сиво сако, който — убеден съм в това — е продал първата бутилка на девствените пиячи още от зората на търговията с алкохол) кое е най-евтино. Той безмълвно постави на подложката с рекламата на „Уинстън“ до касата едно шише уиски „Олд Лог Кебин“. Цената, лепната върху етикета, беше 1,95 долара. Съвсем прилична.

Помня, че по-късно същата вечер (а може и да е било рано следващата сутрин) бях вкаран в асансьора от Питър Хигинс (сина на Билярдната топка), Бъч Мишо̀, Лени Патридж и Джон Чизмар. Този спомен прилича повече на сцена от телевизионно шоу, отколкото на истински спомен. Сякаш бях напуснал тялото си и наблюдавах всичко отстрани. Все пак бях запазил достатъчно разсъдък, за да знам, че съм пиян до козирката, ако не и мъртвопиян.

Камерата проследява как се качваме до етажа на момичетата. Показва как ме тикат и влачат по коридора, все едно съм някакъв търкалящ се експонат. Но явно е много забавно. Момичетата са по нощници, халати, с ролки на главите и нощен крем. Смеят ми се, но смехът им звучи добродушно. Звуците са приглушени, сякаш долитат до ушите ми през памук. Искам да кажа на Каръл Лемке, че намирам прическата й за страхотна и че има най-красивите сини очи на света. От устата ми обаче излиза нещо като: „Пр-р-стрр-крр сини очи, фх-мх света“. Каръл се смее и кима, сякаш ме разбира чудесно. Аз съм безкрайно щастлив. В очите на света съм задник, без съмнение, обаче щастлив задник, когото всички обичат. В продължение на няколко минути се опитвах да убедя Глория Мур, че съм разкрил тайния живот на Дийн Мартин.