Стивън Кинг - За писането - Мемоари на занаята

34

Майка ми бе погребана от Независимата църква в Саутуест Бенд; църквата, към която тя принадлежеше в Методист Корнърс, където с брат ми бяхме израснали, беше затворена заради студа. Аз произнесох траурно слово. Мисля, че си изпълних задачата доста добре, като се има предвид колко бях пиян.

35

Алкохолиците строят около себе си защитни стени, така, както холандците строят диги. През първите дванайсетина години от брака ми се мъчех да си внуша, че „просто обичам да си пийвам“. Послужих си със световноизвестното оправдание на Хемингуей. Макар никога да не се формулира ясно (не би било мъжествено), оправданието на Хемингуей звучи горе-долу така: като писател аз съм много чувствителен човек, но съм също и мъж, а истинските мъже не се поддават на чувствата си. Само женчовците го правят. Затова пия. Как иначе да се справя с всичките онези екзистенциални страхове и да продължа да работя? Освен това — хайде де, мога да престана когато си поискам. Истинският мъж може.

И тогава, в началото на осемдесетте години, щатът Мейн издаде закон за разделното събиране на отпадъци. Преди винаги бях изхвърлял тенекиените си кутии от бира „Милър Лайт“ в боклука, а сега трябваше да ги събирам в един пластмасов контейнер в гаража. Един четвъртък вечерта излязох да се разтоваря от няколко празни кутии и видях, че контейнерът, който беше изпразнен в понеделник вечер, отново е почти пълен. И понеже никой друг в къщата не пиеше „Милър Лайт“…

„Триста дяволи, аз съм алкохолик“ , мина ми през главата и не чух никой да ме опровергава — в края на краищата бях успял да напиша „Сиянието“ , без дори да забележа (поне до тази нощ), че описвам себе си. Нито отхвърлих, нито възразих на това внезапно прозрение — бих нарекъл реакцията си по-скоро паническа решителност. „Трябва много да внимаваш“ , помня съвсем ясно, че си помислих. „Защото ако се прецакаш…“

Ако се прецаках, ако например една нощ се преобърнех с колата си на някакъв черен път или провалях интервю на живо по телевизията, някой щеше да ми каже, че трябва да контролирам пиенето си, а да кажеш подобно нещо на един алкохолик е същото, като да кажеш на някой, който страда от най-жестоката диария на света, да си контролира дрискането. Един мой приятел, сам минал по този път, ми разказа забавна история за първия се колеблив опит да въведе ред в живота си, който все повече излизал от релси. Отишъл на терапевт и му казал, че жена му се безпокои заради пиенето му.

— Колко изпивате? — попитал терапевтът.

Приятелят ми го изгледал учудено.

— Всичкото — отвърнал, все едно било от ясно по-ясно.

Познавах това чувство. Вече има дванайсет години, откакто пих за последен път, но и днес изпадам в недоумение, когато гледам как някой седи в ресторанта пред наполовина пълна чаша с вино. Тогава ми се иска да стана, да отида при него (или при нея) и да му изкрещя в лицето:

— Изпий я до дъно! Защо не я изпиеш?

Намирам идеята да пиеш за компания за смешна. Ако целта ти не е да се натряскаш, защо просто не изпиеш една кока-кола?

През последните пет години от пиянството ми вечерите ми свършваха винаги с един и същи ритуал: изливах в умивалника всички бири, останали в хладилника. Ако не го направех, те щяха да ме зоват, както си лежа в леглото, докато не станех и не изпиех още една. После още една. И още една.

36

До 1985 година към проблема ми с алкохола се беше прибавила и наркотична зависимост. Въпреки това продължавах да функционирам, подобна на много наркомани, на ръба на вменяемостта. Боях се панически да не рухна, защото не можех да си представя друг живот. Криех дрогата си толкова грижливо, колкото ми бе възможно, при това както от страх (Какво щях да правя без моите опиати? Бях забравил трика да бъда трезвен), така и от срам. Ето че сега всеки ден си бършех задника с отровен бръшлян, но не можех да помоля никого за помощ. Такива неща не подобаваха на нашето семейство. В моето семейство се пушеха цигари даже на прага на смъртта, танцуваше се в разсипано желе и това не засягаше никого.

Но онази половина от мен, която пишеше истории, онази половина, която още през 1975 година — когато написах „Сиянието“ — знаеше, че съм алкохолик, отказваше да го приеме. Мълчанието не беше присъщо на тази половина. И тя закрещя за помощ по единствения начин, който познавах: чрез моите книги и моите чудовища. От края на 1985 до началото на 1986 година написах „Мизъри“ (заглавието отразяваше много сполучливо състоянието на духа ми), роман, в който побъркана медицинска сестра държи в плен и измъчва един писател. През пролетта и лятото на 1986 година написах „Томичукалата“ , като често работех до среднощ с пулс 130 удара в минута и натъпкани в носа памучни тампони, за да спра предизвиканото от кокаина кървене.