Стивън Кинг - За писането - Мемоари на занаята

37

В края на приключението си изпивах по една каса бира на вечер и се появи един роман, „Куджо“ , за който почти не си спомням да съм го писал. Не го казвам с гордост или срам, а със смътно чувство на тъга и загуба. Харесвам тази книга. Много бих искал да си спомня радостта, когато върху белия лист са се раждали сполучливите места.

В най-лошите моменти не исках вече нито да пия, нито да съм трезвен. Чувствах се прогонен от живота. В началото на дългия път обратно просто се опитвах да повярвам на хората, които ми обещаха, че нещата ще се оправят, ако им дам време. И никога не престанах да пиша. Някои от тези опити бяха блудкави и колебливи, но поне ги имаше. Заравях тези злощастни и лишени от блясък листове в най-долното чекмедже на бюрото си и се залавях със следващия проект. Малко по малко влязох в ритъм, а после преоткрих и радостта. Върнах се при семейството си изпълнен с признателност, върнах се и към работата си с чувство на облекчение — по начина, по който хората се връщат в лятната си вила след дълга зима, като първо проверяват дали няма нещо откраднато или счупено, докато са отсъствали. Нямаше никакви щети: всичко си беше на мястото, непокътнато. След като тръбите бяха размразени, а електричеството — пуснато, всичко потече гладко.

38

В края на тази част от книгата искам да ви разкажа за моето писалище. От години си мечтаех за грамада от дъб, която да изпълва цялото помещение — никога повече детското бюрце в пералното помещение на фургона, никога повече масичката, под която едва си свивах коленете в жилището под наем. През 1981 година се сдобих с желаната мебел и я поставих в средата на просторния си светъл кабинет (приспособена плевня в задната част на къщата). Шест години седях зад това писалище или пиян, или напълно разбит, като капитан на кораб, който не знае за къде пътува.

Година или две след като се излекувах от зависимостта си, се отървах от чудовищното творение и го замених с обикновена холна гарнитура. Отделните мебели, както и един красив турски килим, избрах с помощта на жена си. В началото на деветдесетте години, преди да се отделят и заживеят самостоятелно, децата ми се качваха понякога вечер при мен, гледаха баскетболен мач или филм по телевизията и ядяха пица. Когато си тръгваха, обикновено оставяха след себе си сума трохи, но ми беше все едно. Очевидно децата обичаха да са с мен, а на мен ми беше приятно с тях. Бях си купил ново бюро — ръчно изработено, красиво и наполовина колкото онзи тиранозавър-рекс. Поставих го в далечния западен край на кабинета, в един ъгъл под полегатите греди на тавана. Гредите ми напомнят за спалнята ми в Дърам, само дето няма плъхове в стените и сенилна баба на долния етаж, която крещи някой да нахрани Дик, коня. Точно под тези полегати греди седя в момента, петдесет и три годишен мъж със слабо зрение, сакат крак, но бистър ум. Правя онова, което умея, при това толкова добре, колкото мога. Преодолях всички безумства, за които ви разказах (и много други, които премълчах), и сега искам да ви опиша работата си. Както обещах, няма да продължи дълго.

Ще започна така: разположете бюрото си в един ъгъл и винаги, когато сядате да пишете, си напомняйте защо не е в средата на стаята. Животът не е опора на изкуството. Точно обратното е.

Какво е писането

Телепатия, разбира се. Забавно е, кота се замислиш: от години се спори дали изобщо има телепатия и хора като Дж. Б. Райн са си блъскали главата да измислят надежден тест за доказване на този феномен, а при това непрекъснато се натъкваме на него — той ни е под носа като „Откраднатото писмо“ на господин По. Всички изкуства зависят до известна степен от телепатията, но според мен в литературата тя съществува в най-чистата си форма. Може би съм предубеден, но дори да е така, ще се придържаме към писането, защото именно за него ще говорим и разсъждаваме тук.

Аз съм Стивън Кинг. В едно снежно утро през декември 1997 година седя на бюрото си (онова под полегатия таван) и пиша първата чернова на тази глава. В ума ми се въртят разни неща. Някои грижи (лошото ми зрение, още не сме започнали коледното пазаруване, жена ми лежи болна с някакъв вирус), някои радостни вести (малкият ни син си дойде изненадващо от колежа, свирих на концерт с Уолфлауърс „Чисто нов кадилак“ на Винс Тейлър), но точно сега всички тези неща минават на заден план. Аз съм някъде другаде, на едно място под земята с ярка светлина и ясни образи. Това място съм създал за себе си през годините. То е място с перспектива. Знам, че звучи смешно и противоречиво — място под земята с перспектива, но при мен е така. Ако вие си избирате свое собствено място, може да го разположите на върха на дърво, на покрива на Световния търговски център или пък на ръба на Големия каньон. Това е вашият малък червен вагон, както се изразява Робърт Маккамън в един от романите си.