Стивън Кинг - За писането - Мемоари на занаята

След десетина години седя с Бил Томпсън в една ирландска кръчма. Имаме много поводи за празнуване, не на последно място завършването на третия ми роман „Сиянието“ . В него случайно става дума за един алкохолизиран писател, бивш учител. Месец юли е, по телевизията дават бейзболния мач на звездите. Възнамерявахме да хапнем по една хубава старомодна порция от асортимента на топлия бюфет, а после да му отпуснем края. Започнахме с няколко питиета на бара и тогава откривам лепенките на огледалото. ЕДИН МАНХАТЪН В МАНХАТЪН, пишеше на една. ВТОРНИК ВСИЧКО НА ПОЛОВИН ЦЕНА, мами друга. РАБОТАТА Е ПРОКЛЯТИЕТО НА ПИЕЩАТА КЛАСА, твърди трета. И там, точно пред мен, прочетох: СПЕЦИАЛНО ЗА РАНОБУДНИЦИ! ВОДКА С ПОРТОКАЛОВ СОК ЗА ЕДИН ДОЛАР ОТ ПОНЕДЕЛНИК ДО ПЕТЪК 8–10 ЧАСА.

Махвам на бармана. Той се приближава. Плешив е, носи сиво сако и би могъл да бъде типът, който ми продаде първата бутилка през 1966 година. Вероятно е той. Посочвам лепенката за ранобудниците и го питам:

— Кой би си поръчал водка с портокалов сок в осем и петнайсет?

Усмихвам се, но той не отвръща на усмивката ми.

— Колежанчетата — отговаря. — Такива като вас.

33

През 1971 или 1972 година сестрата на мама Каролин Уаймър умря от рак на гърдата. Майка ми и леля Етълин (сестра близначка на Каролин) заминаха за погребението на леля Кал в Минесота. Майка ми летеше за първи път със самолет от двайсет години. На връщане получила силно кървене „там долу“, както вероятно би се изразила. Макар че по онова време отдавна беше в менопауза, тя си внушила, че това е просто една последна менструация. Заключена в миниатюрната тоалетна на подскачащия джет TWA, спряла кръвотечението с тампони ( запуши го, запуши го , както навярно са крещели Сю Снел и приятелките й) и се върнала на мястото си. Не казала нищо на Етълин, нито сподели с мен и Дейв. Не потърсила и Джо Мендес в Лисбън Фолс, неин домашен лекар от памтивека. Постъпила така, както постъпваше винаги, когато възникваха проблеми: това не засяга никого. Известно време всичко изглеждало наред. Тя се радваше на работата си, на приятелките си и на четирите си внучета: две от Дейв и две от мен. После изведнъж нещата престанаха да са наред. През август 1973 година, на един контролен преглед след операция, при която бяха „смъкнали“ някои от ужасните й разширени вени, й поставиха диагноза рак на матката. Мисля, че Нели Рут Пилсбъри Кинг, която някога беше изсипала на пода гигантска купа желе и после бе танцувала в него, докато двете й момчета се превиваха от смях в ъгъла, всъщност умря от срам.

Краят настъпи през февруари 1974 година. Дотогава част от парите за „Кери“ вече бяха започнали да се стичат и аз бях в състояние да поема някои от медицинските разноски — единственото хубаво нещо в цялата история. Бях с нея до самия край — живеех в задната спалня на Дейв и Линда. Предишната нощ се бях натряскал, но за щастие имах само умерен махмурлук. Никой не би искал да е с тежък махмурлук до смъртния одър на майка си.

Дейв ме събуди в шест и петнайсет сутринта. Струвало му се, че си отива, извика тихо през вратата. Когато пристъпих в голямата спалня, той седеше до нея на леглото и й държеше запалена цигара. Тя всмукваше дима между мъчителни опити да си поема въздух. Беше в полусъзнание и погледът й шареше между Дейв и мен. Седнах до Дейв, взех цигарата и я поднесох към устата й. Устните й се протегнаха, за да обхванат филтъра. До леглото й, отразена от струпаните стъклени шишета и бурканчета, лежеше първата подвързана коректура на „Кери“ . Леля Етълин й беше чела от нея около месец преди смъртта й.

Очите на мама се местеха от Дейв върху мен, от Дейв върху мен, от Дейв върху мен. Беше се стопила от осемдесет килограма на четирийсет и пет. Кожата й бе жълта и така опъната, че приличаше на една от онези мумии, които шестват по улиците на Мексико в Деня на мъртвите. Двамата с Дейв се редувахме да й поднасяме цигарата. Когато я допуши до филтъра, я смачках в пепелника.

— Моите момчета — каза тя и изпадна в нещо между сън и безсъзнание.

Главата ме болеше. Взех два аспирина от многобройните шишенца с лекарства на нощното й шкафче. Дейв държеше едната й ръка, аз другата. Под завивката вече не лежеше тялото на нашата майка, а на измършавяло, обезобразено дете. Дейв и аз пушехме и разговаряхме. Не помня какво си казахме. Предишната нощ бе валяло, после температурите бяха паднали рязко и на сутринта улиците бяха покрити с тънка ледена кора. Слушахме как паузите между хриптящите вдишвания стават все по-дълги и по-дълги. Накрая вече нямаше вдишвания, само една голяма пауза.