Стивън Кинг - За писането - Мемоари на занаята

По-късно лежа в леглото си. Леглото е неподвижно, но стаята започва да се върти, все по-бързо и по-бързо. Струва ми се, че се върти като диска на моя грамофон „Уебкор“, на който преди слушах Фатс Домино, а сега Дилан и Дейв Кларк Файф. Стаята е дискът, а аз съм иглата по средата и съвсем скоро иглата ще започне да изхвърля плочите от само себе си.

Известно време ме няма. Когато се пробуждам, съм коленичил в банята на двойната стая, която деля с приятеля си Луис Пърингтън. Нямам представа как съм се озовал там, но това е хубаво, защото тоалетната чиния е пълна до ръба с яркожълт бълвоч. „Прилича на царевица от консерва“ , мисля си и само това стига, за да се разповръщам отново. От гърлото ми излизат само вонящи на уиски лиги, но усещам главата си така, сякаш всеки миг ще експлодира. Не мога да ходя. Изпълзявам обратно до леглото, потни кичури коса висят в очите ми. „Утре ще съм по-добре“ , мисля си и пак се отнасям.

На сутринта стомахът ми се е успокоил малко, обаче диафрагмата ме боли от напъните за повръщане, а черепът ми пулсира, все едно всичките ми зъби са се превърнали в увеличителни стъкла; ужасно ярката слънчева светлина, която нахлува през хотелските прозорци, се концентрира в тях и заплашва да подпали мозъка ми.

Участието ми в дневната програма — разходка до Таймс Скуеър, излет с корабче до Статуята на свободата, изкачване до върха на Емпайър Стейт Билдинг — е изключено. Разходка? Б-р-р. корабче? Два пъти б-р-р. асансьори? Б-р-р на четвърта степен. Божичко, та аз едва се движа. Извинявам се немощно и прекарвам почти целия ден в леглото. В късния следобед се чувствам малко по-добре. Обличам се, потътрям се по коридора към асансьора и слизам на партера. За ядене още не ми се мисли, но решавам, че един джинджър ейл, цигара и списание ще ми се отразят добре. И кого виждам във фоайето, седнал на едно кресло и зачетен във вестник? Господин Ърл Хигинс, наричан още Билярдната топка. Промъквам се край него колкото може по-безшумно, но без полза. Когато се връщам от магазина за сувенири, той е отпуснал вестника на скута си и ме гледа. Сърцето ми слиза в петите. Задават се нови неприятности с директора, може би по-сериозни, отколкото си имах заради „Вилидж Вомит“ . Той ме вика при себе си и аз откривам нещо интересно: всъщност господин Хигинс е човек на място. Бях си изпатил здравата заради шегаджийския ми вестник, но може би тогава госпожица Маргитан се бе наложила. Пък и бях само на шестнайсет, в края на краищата. В деня на първия си истински махмурлук бях почти на деветнайсет, вече бях приет в университета на Мейн и след екскурзията ме очакваше работата в предачницата.

— Чух, че ти е било много лошо, за да участваш в обиколката на Ню Йорк с другите момичета и момчета — казва Билярдната топка и ме измерва от главата до петите.

— Жалко, че си пропуснал цялото удоволствие — отбелязва Билярдната топка. — Сега по-добре ли се чувстваш?

Да. Чувствам се по-добре. Сигурно съм пипнал един от онези стомашно-чревни вируси, които минават за един ден.

— Тогава се надявам да не пипнеш този вирус отново — казва той. — Поне не на това пътуване. — Задържа погледа си малко по-дълго, очите му питат дали сме се разбрали.

— Сигурен съм, че няма — отвръщам и наистина го мисля. Сега вече знам какво е да се напиеш — смътно усещане за всеобщо доброжелателство, после по-ясното усещане, че съзнанието ти се е откъснало от тялото, плува над теб като камера във фантастичен филм и заснема всичко, а накрая неразположението, повръщането, главоболието. Не, няма да пипна този вирус повторно, казвам си, не на това пътуване и изобщо никога. Веднъж стига, просто да разбера какво е. Само идиот би си направил втори експеримент и само някой побъркан — побъркан мазохист — би превърнал пиенето в доживотен навик.

На следващия ден продължавахме за Вашингтон и спирахме за кратко в комуната на амишите 16 16 Християнска секта в Пенсилвания, чиито членове се прехранват с тежък земеделски труд и отказват да използват удобствата на цивилизацията. — Б.пр. . Близо до автобуса има магазин за спиртни напитка. Влизам и се оглеждам. В Пенсилвания алкохолът е разрешен след двайсет и една години, но в единствения си хубав костюм и старото черно палто на Фаза аз изглеждам по-голям — всъщност изглеждам като току-що пуснат на свобода затворник: висок, изгладнял и с разместени чаркове. Човекът зад щанда ми продава половинка „Четири рози“, без да ми иска лична карта, и до вечерта, когато спираме за нощувка, аз съм отново пиян.