Стивън Кинг - За писането - Мемоари на занаята

Носеше новата пола и пуловера и на следващия ден. И на по-следващия. И на по-следващия. Когато учебната година наближи края си, тя продължи да облича същите дрехи, макар че бе станало прекалено горещо за вълнен пуловер и над горната й устна и по слепоочията непрекъснато избиваха капки пот. Собственоръчно сътворените букли започнаха да се развалят, новите дрехи постепенно изгубиха блясъка си и се износиха, но дразненето спадна до равнището си отпреди Коледа, а подигравките окончателно престанаха. Някой се бе опитал да прескочи оградата и трябваше да бъде смачкан — това беше всичко. Щом бягството бе осуетено и броят на затворниците — възстановен, животът пак можеше да премине в нормалния си ход.

Когато започнах да пиша „Кери“ , и Сондра, и Доди бяха вече мъртви. Сондра се бе преместила от фургона в Дърам изпод взора на умиращия Спасител в квартира в Лидбън Фолс. Трябва да е работила някъде наблизо, може би в някоя от тъкачниците или обувните фабрики. Беше епилептичка и умря при един припадък. Понеже живеела сама, нямало кой да й се притече на помощ, когато при падането изкривила лошо главата си. Доди се омъжи за метеоролог от телевизията, който се бе превърнал в местна знаменитост в Ню Ингланд заради авторитетните си, изречени с провлечен говор прогнози. След като родила — мисля, че второто си дете, — Доди слязла в мазето и изпратила един куршум в корема си. Изстрелът бил сполучлив (или несполучлив, зависи от гледната точка, предполагам); била засегната порталната вена и тя умряла на място. В града се говореше, че страдала от следродилна депресия, колко тъжно. Аз обаче подозирам, че самоубийството по-скоро има нещо общо с последиците от травмите, причинени й в гимназията.

Така и не успях да харесам „Кери“ , тази женска версия на Ерик Харис и Дилан Клеболд 15 15 На 20 април 1999 г. Харис и Клеболд извършват нападения в гимназията Колъмбайн в Литълтън, щата Колорадо. След атентата двамата се самоубиват. — Б.пр , но благодарение на Сондра и Доди започнах поне малко да я разбирам. Съжалявах я, съжалявах и съучениците й, защото някога и аз съм бил един от тях.

30

Изпратих ръкописа на „Кери“ на „Дабълдей“, където се бях сприятелил с Уилям Томпсън. Скоро забравих и продължих да водя обичайния си живот, който по онова време се състоеше в това да преподавам, да отглеждам децата си, да обичам жена си, да се напивам в петък следобед и да пиша разкази.

През този срок имах прозорец петия час, точно след обедната почивка. Обикновено го прекарвах в учителската стая, оценявах работите на учениците и копнеех да се изтегна на канапето и да подремна — в ранния следобед бях толкова зареден с енергия, колкото една боа, току-що погълнала коза. Тогава се включи интеркомът и секретарката Колийн Сайтс попита за мен. Отговорих й и тя ме помоли да отида в офиса й. Някой ме търсел по телефона. Съпругата ми.

Пътят от учителската стая до долното крило, където беше секретариатът, ми се стори дълъг, макар че не бе междучасие и коридорите бяха почти празни. Сърцето ми биеше учестено. Таби трябваше да обува и облича Джо и Наоми, когато искаше да телефонира от съседите, и аз можех да си представя само две причини да го направи: или някое от децата бе паднало от верандата и си счупило крака, или бях продал „Кери“ .

Задъхана, но опиянена от радост, жена ми ми прочете една телеграма. Бил Томпсън (който по-късно щеше да открие един драскач от Мисисипи на име Джон Гришъм), беше опитал първо да ми се обади, но после установил, че семейство Кинг няма телефон и затова изпратил телеграма. В нея пишеше: ПОЗДРАВЛЕНИЯ. КЕРИ ОФИИАЛНО КНИГА НА „ДАБЪЛДЕЙ“. 2 500 $ С ДОБРЕ ЛИ Е? БЪДЕЩЕТО Е ПРЕД НАС. ПОЗДРАВИ, БИЛ.

Две хиляди и петстотин долара бяха много малък аванс дори за началото на седемдесетте години, аз обаче не го знаех, нито имах литературен агент, който би могъл да провери вместо мен. Преди да ми дойде наум, че може би се нуждая от агент, вече бях натрупал три милиона от книгите си, като значителна част от тази сума отиваше за издателството. (В онези дни стандартния договор на „Дабърдей“ беше малко по-добър от узаконено робство.) а моят малък гимназиален роман на ужасите си придвижваше непоносимо бавно към публикуване. Въпреки че книгата бе одобрена в края на март или началото на април 1973 година, издаването й бе предвидено чак за пролетта на 1974. Това не беше необичайно. По онова време „Дабълдей“ беше гигантска мелница, която бълваше всеки месец повече от петдесет криминалета, любовни романи, фантастика и уестърни в добавка към солидната основна програма, включваща големи майстори като Лион Урис и Алън Дръри. Аз бях само една дребна риба в река, гъмжаща от риби.