Стивън Кинг - За писането - Мемоари на занаята

Ще нарека едно от тези момичета Сондра. Тя живееше с майка си и кучето си Чедар Чиийз 14 14 Сирене Чедар. — Б.пр в една каравана недалеч от нас. Сондра имаше клокочещ, запънат говор, все едно гърлото й постоянно бе затъкнато с топка слуз. Не беше дебела, но кожата й изглеждаше някак отпусната и бледа като долната страна на някои гъби. Косата висеше върху пъпчивите й бузи на ситни къдрички. Нямаше приятели (като се изключи Чедар Чийз, предполагам). Веднъж майка й ме нае да преместя някои мебели. Във всекидневната на фургона доминираше един разпнат Исус с почти човешки ръст; очите му бяха извъртени към небето, ъгълчетата на устата му — увиснали надолу, а от трънения венец на главата му капеше кръв. Беше гол, ако не се смята един парцал, увит около бедрата и слабините му. Над тази препаска се виждаше хлътнал корем и стърчащи ребра като на концлагерист. Имах чувството, че Сондра е израснала под измъчения поглед на този агонизиращ бог и че това обкръжение без съмнение я е превърнало в съществото, което познавах: плаха и грозновата самотница, която се стрелкаше из коридорите на Лисбънската гимназия като подплашена мишка.

— Това е Исус Христос, моят Бог и Спасител — каза майката на Сондра, кота забеляза погледа ми. — Ти спасен ли си, Стийв?

Побързах да я уверя, че съм толкова спасен, колкото е възможно, макар да не можех да си представя, как някой би могъл да е достатъчно добър, та за него да се застъпи тъкмо този Исус. Болката го беше подлудила. Това личеше по лицето му. Ако този тип се върнеше, най-вероятно нямаше да е в настроение да спасява.

Другото момиче ще назова Доди Франклин — останалите момичета й викаха Додо или Дуду. Родителите й имаха едно-едничко хоби и то беше участие в състезания. Може да се каже, че го практикуваха успешно: бяха спечелили всевъзможни шантави награди, сред които една година безплатни консерви риба-тон от „Три Даймъндс“ и автомобила „Максуел“ на цигуларя Джак Бени. Колата стоеше вляво от къщата им в онази част на Дърам, известна като Саутуест Бенд, и бавно пропадаше в почвата. На всеки една-две години в местните вестници — „Прес-Хералд“ от Портланд, „Сън“ от Луистън и „Уикли Ентърпрайс“ от Лисбън — излизаха статии за всичките смахнати вещи, с които семейството на Доди се бе сдобило от лотарии, томболи и залагания. Обикновено поместваха снимка на „Максуела“, на Джак Бени с цигулката си или и на двете.

Каквото и да печелеха семейство Франклин, дрехи за бързо растящи тийнейджъри явно не попадаха сред плячката. През първата година и половина в гимназията Доди и брат й Бил носеха всеки ден едни и същи парцалки: той черен панталон и карирана спортна риза с къси ръкави, а тя — дълга черна пола, сиви три-четвърти чорапи и бяла блуза без ръкави. Някои читатели навярно ще си помислят, че преувеличавам, като казвам всеки ден , обаче който е израснал в малък град през петдесетте и шейсетте години знае за какво говоря. В Даръм на моето детство животът беше без грим. В училището ми имаше деца, които месеци наред ходеха със същите кирливи яки, деца с обриви и гнойни язви по кожата, деца със зловещи, подобни на сушени ябълки кукленски лица в резултат на нелекувани изгаряния, деца, изпращани на училище с камъни в кутиите им за обяд и с въздух в термосите. Не, това не беше Аркадия, а затънтена провинция без всякакво чувство за хумор.

В основното училище на Дърам Доди и Бил Франклин се оправяха доста добре, но гимназията трябваше да посещават в много по-голям град, а за деца като Доди и Бил това означаваше падение и подигравки. С насмешка и ужас гледахме как избелява ризата на Бил и започва да се разпаря откъм ръкавите. Той замени едно откъснато копче с кламер. Една дупка на коляното на панталона си покри с лепенка, която грижливо боядиса с черен флумастер, за да не бие на очи. С времето бялата блуза без ръкави на Доди започна да се захабява, а от потта се образуваха жълти петна. Когато платът съвсем изтъня, презрамките на сутиена ясно се очертаваха. Другите момичета й се присмиваха първо зад гърба, а после и открито. Отначало безобидните закачки ставаха все по-злобни и ехидни. Момчетата не участваха, нали си имахме Бил (да, аз също; не бях най-активният, но все пак участвах). Мисля, че това се отрази много зле на Доди. Момичетата не просто й се подиграваха; те я мразеха. Доди беше всичко онова, от което се страхуваха.

След коледната ваканция през втората ни година Доди се върна на училище сияеща. Вместо развлечената черна пола носеше пола с цвят на червена боровинка, дълга до коленете, а не до средата на пищяла като старата. Мърлявите й три-четвърти чорапи бяха заменени с найлонови, които й стояха доста добре, защото най-после си беше обръснала дебелите черни косми от краката. Прастарата блуза без ръкави бе отстъпила място на мек вълнен пуловер. Дори си беше навила косата на студено къдрене. Доди беше преобразена и по лицето й можеше да се прочете, че го съзнава. Нямах представа дали беше пестила за нови дрехи, дали бяха подарък от родителите й за Коледа или толкова дълго ги бе врънкала, че най-после молбите бяха дали плодове. На все едно, защото само облеклото не променя нищо. Дружките й нямаха намерение да я извадят от калъпа, в който я бяха напъхали; беше наказана дори само за опита си да се измъкне от него. Имахме няколко учебни предмета заедно и аз можах да се уверя отблизо как изглежда човек, загубил всякаква надежда. Видях усмивката й да избледнява, а светлината в очите й първо да помръква, после да угасва съвсем. В края на деня вече се бе превърнала в момичето, което беше преди ваканцията: призрак с лице като тесто и лунички, който с наведени очи и притиснати към гърдите учебници бърза по коридора.