Понякога, особено през лятото, докато гълтах следобедната си солна таблетка, ми хрумваше, че аз просто повтарям живота на майка си. Тази мисъл обикновено ме развеселяваше. Но когато бях уморен или имахме да плащаме извънредни сметки, а парите не достигаха, ми се струваше ужасна. Тогава си мислех: „Всъщност не си представяхме живота така.“ . Или: „Такава е съдбата на половината човечество.“
Разказите, които продадох на мъжки списания между август 1970, когато получих първия си чек от двеста долара за „Гробарска смяна“, и зимата на 1973–1974 година, стигаха колкото да ни държат на крачка от социалните служби (майка ми, убедена републиканка, ми бе предала дълбоката си ненавист към „помощите“ и Таби до голяма степен споделяше същите чувства).
От онзи период си спомням най-ясно един неделен следобед, когато тъкмо се връщахме в апартамента си на улица „Гроув“ от Даръм, където бяхме прекарали уикенда в къщата на майка ми. Трябва да е било горе-долу по времето, когато се бяха проявили първите симптоми на рака, който в края на краищата я умори. Още пазя една снимка от онзи ден — с изморен, но доволен вид мама седи на един стол в градината си с Джо в скута, а преливащата от жизненост Наоми е застанала до нея. Но по-късно същия следобед Наоми изобщо не преливаше от жизненост; отново я бе налегнала една от нейните ушни инфекции и тя изгаряше от температура.
Преживяхме най-ужасните мигове, докато се влачехме в онзи летен следобед от колата до вратата на блока ни. Аз носех трескавата ни дъщеря и една чанта, пълна с жизненоважни бебешки принадлежности (шишета, помади, пелени, спално бельо, ризки и чорапки), а Таби носеше Джо, който беше олигавил пуловера й. След себе са тътреше торба с мръсни пелени. И двамата знаехме, че Наоми се нуждае от РОЗОВИЯ СОК — така наричахме течния пеницилин, РОЗОВИЯТ СОК беше скъп, а ние бяхме разорени в пълния смисъл на думата.
Успях някак си да отворя пътната врата, без да изтърва дъщеря ни. Внимателно я пренесох през прага (имаше толкова висока температура, че прогаряше гърдите ми като нажежен въглен) и тогава видях от пощенската ни кутия да стърчи един плик — рядка доставка в събота. Младите двойки не получават често поща — всички, с изключение на газовите и електрическите компании изглежда забравят за съществуването им. Измъкнах го, като тайно се молех да не е някоя нова сметка. Не беше. Моите приятели от „Дюджънт Пъблишинг Корпорейшън“, разпространители на „Кавалер“ и редица други чудесни издания за възрастни, ми изпращаха чек за един разказ със заглавие „Понякога те се завръщат“. Бях загубил надежда, че ще го продам, защото беше много дълъг. Чекът беше за петстотин долара, най-голямата сума, която някога бях получавал. Изведнъж можехме да си позволим не само посещение при лекаря и шише РОЗОВ СОК, но и хубава неделна вечеря. Доколкото си спомням, с Таби си прекарахме доста добре, след като децата заспаха.
Мисля, че в онези дни бяхме много щастливи, макар често да ни измъчваха страхове. Самите ние бяхме още почти деца (както се казва) и гушкането ни отвличаше от притесненията за пари. Грижехме се един за друг, за децата и за себе си, доколкото ни беше възможно. Таби маршируваше с розовата си униформа в „Дънкин Донътс“ и викаше ченгетата, когато някой пияница, отбил се за кафе, започваше да й досажда. Аз перях мотелските чаршафи и продължавах да творя своите късометражни филми на ужаса.
27
Когато започнах да пиша „Кери“ , бях назначен за учител по английски в близкия град Хампдън. Печелех шест хиляди и четиристотин долара годишно — сумата ми се струваше невъобразима, след като бях получавал по долар и шейсет на час в пералнята. Ако си бях направил сметката колко време ми отива за събрания след часовете и за поправка на домашни работи вкъщи, сигурно щях да забележа, че в действителност сумата е повече от въобразима и че положението ни е по-тежко от всякога. През зимата на 1973 година живеехме в един фургон в Хърмън, малко градче западно от Бангор. (Много по-късно в едно свое интервю за „Плейбой“ нарекох Хърмън „смрадливия задник на вселената“. Жителите на градчето страшно се засегнаха и тук искам да им се извиня; може би Хърмън е по-скоро подмишничната ямка на вселената.) Карах един буик с развалена трансмисия, която нямахме пари да поправим. Таби продължаваше да работи в „Дънкин Донътс“ и нямахме телефон. Чисто и просто не можехме да си позволим да плащаме месечната сметка. В онези дни Таби се опитваше да пише истории под формата на изповеди за женски списания (неща от сорта на „Прекалено хубава, за да е още девица“), ала получаваше неизменно отговори като: Не-е-точно-за-нас-но-пробвайте-пак. Не се съмнявам, че в крайна сметка щеше да пробие, ако денонощието имаше час или два повече, но тя трябваше да се задоволи с обичайните двайсет и четири часа. Освен това развлекателната стойност на прочутата магическа формула за житейските изповеди („Бунт, разруха, спасение“) бързо се изчерпа.
Читать дальше