Стивън Кинг - За писането - Мемоари на занаята

Хареса ми и професионалната етика в стихотворението. Тя внушаваше, че да пишеш стихове (или проза, или есета) има толкова общо с метенето на пода, колкото и с митичните мигове на откровение. В „Една стафида на слънце“ 13 13 Пиеса от Лорейн Хансбъри (1959), поставяне на Бродуей — Б.пр. един от героите възкликваше: „Искам да летя! Искам да докосна слънцето!“, на което жена му отговаряше: „Първо си изяж яйцата“.

В дискусията, последвала рецитацията на Таби, ми стана ясно, че тя разбира собственото си стихотворение. Знаеше съвсем точно какво иска да каже и това й се бе удало до голяма степен. Познаваше Свети Августин (354–430), защото бе католичка и защото бе магистър по история. Майката на Августин (самата тя светица) била християнка, а баща му — езичник. Преди да приеме вярата, Августин ламтял за богатство и преследвал жените. След това се борел ожесточено срещу сексуалния си нагон. Той е известен с „Молитвата на развратника“, която гласи: „О, Господи, направи ме целомъдрен… но не още“. В съчиненията си се концентрира върху борбата на човека да престане да вярва в себе си за сметка на вярата в Бога. И понякога се сравнява с мечка. Таби накланя брадичката си по характерен начин, когато се усмихва — така изглежда едновременно мъдра и ужасно сладка. Спомням си, че и тогава направи същото и каза: „Освен това обичам мечки“.

Може би хвалебната песен се усилва до кресчендо постепенно, защото и мечката се събужда постепенно. Животното е силно и чувствително, макар и измършавяло, защото спи зимния си сън. Когато бе помолена за обяснение, Таби каза, че мечката можела да се възприема и като символ на обезпокоителната, но прекрасна склонност на човека да сънува правилните сънища в погрешния момент. Такива сънища са трудни, защото са неподходящи, но и чудно обещаващи. Накрая стихотворението загатва, че сънищата са мощни — мечката е достатъчно силна, за да подмами вятъра да отнесе нейната песен до една риба, уловена в мрежа.

Нямам намерение да твърдя, че „Възхвала за Авсустин“ е велико стихотворение (макар да го смятам за доста добро). Искам само да подчертая, че това беше умно стихотворение в едно безумно време, стихотворение, издаващо творчески подход, който докосна сърцато и душата ми.

През онази вечер Таби седеше в един от люлеещите се столове на Джим Бишоп. Аз седях до нея на пода. Докато говореше, поставих ръка върху прасеца й, усещайки топлата заобленост на плътта под чорапа. Тя ми се усмихна. Аз й се усмихнах в отговор. Понякога тези неща не са случайни. Почти съм сигурен в това.

24

След три години брак вече имахме две деца. Не бяха нито желани, нито нежелани: просто се родиха и ние им се радвахме. Наоми беше предразположена към ушни инфекции. Джо беше здрав, но като че ли никога не спеше. Когато Таби получи родилните болки с него, аз се намирах в едно автокино в Бруър с приятел — по случай Деня на падналите в междуособната и в други войни имаше тройна прожекция, все филми на ужаса. Тъкмо гледахме третия ( „Воденица за трупове“ ) и поглъщахме седмата или осмата си бира, когато човекът на касата прекъсна филма с едно съобщение. По онова време високоговорителите бяха окачени на стълбове. Когато паркираш колата си, взимаш един и го залепваш на прозореца. И така, съобщението на касиера прогърмя през целия паркинг: „Стив Кинг, моля върнете се вкъщи! Жена ви получи родилни болки! Стив Кинг, моля върнете се вкъщи! Жена ви ражда!“

Докато се отправях със стария ни плимут към изхода, няколкостотин клаксона ме съпроводиха с ироничен поздрав. Мнозина взеха да включват и изключвах фаровете си, така че бях потопен в искрящо море от светлина. Приятелят ми Джими Смит се смееше толкова гръмко, та чак че се изсули от седалката на пода до шофьора. Там си и остана почти през целия обратен път до Бангор, хъхрещ от смях сред кутиите бира. Когато се прибрах, Таби беше спокойна, а багажът й — опакован. След по-малко от три часа роди Джо. Той се появи на света лесно. Затова пък през следващите пет години беше всичко друго, но не и лесно дете. Но беше съкровище. И двамата бяха съкровища. Дори когато Наоми съдра тапета над детското си креватче (може би си мислеше, че разтребва), а Джо се изака върху плетената седалка на люлеещия се стол, който държахме на верандата на нашето жилище на улица „Станфорд“, пак бяха съкровища.

25

Майка ми знаеше, че искам да стана писател (и как ли би могла да не го забележи при всички тези откази, закачени на куката в спалнята ми?), но ме насърчи да се изуча за учител, „за да не ти е празен дробът“.