Стивън Кинг - За писането - Мемоари на занаята

Нашите мисли се срещат.

Изпратих ви маса с червена покривка, кафез, заек и цифрата осем, написана със синьо мастило. Вие получихте всичко това, особено синята осмица. Между нас се осъществи телепатичен процес. Никакви залъгалки с митични планини; истинска телепатия. Няма да раздувам излишно онова, което следва, но преди да продължим, искам да разберете, че не се опитвам да ви се харесам. Имаме да вършим сериозна работа.

Може да подходите към акта на писането с притеснение, с вълнение, с надежда или дори с отчаяние — чувството, че никога няма да успеете да пренесете на листа онова, което е в сърцето и ума ви. Може да се впуснете в писането със стиснати юмруци и присвити очи, готови да сритвате задници и да назовавате нещата със собствените им имена. Може би причината да пишете е, защото искате да накарате някое момиче да се омъжи за вас или защото искате да промените света. Това си е ваша работа, стига да сте концентрирани. Нека го кажа с други думи: „Никога не сядайте пред празния лист, ако не сте концентрирани.“

Не ви карам да се отнасяте със страхопочитание или сляпа вяра; не ви моля да сте политически коректни или да захвърлите чувството си за хумор (благодарете на Бога, ако го притежавате). Това не е конкурс за популярност, не е Олимпиада по морал и не е църква. Това е писане , по дяволите, не е като да миете кола или да нанасяте очна линия. Ако не можете да го приемете сериозно, няма да се спогодим. Ако не можете или не искате, сега е моментът да захвърлите тази книга и да се заловите с нещо друго.

Измийте колата например.

Сандъчето за инструменти

1

Това е една от любимите ми песни на Джон Прайн, може би защото и моят дядо беше дърводелец. За магазини и банки не знам, но Гай Пилсбъри построи доста къщи през живота си и прекара много години, за да се подсигури, че имението на Уинслоу Хомър 17 17 Уинслоу Хомър (1836–1910) е един от най-големите американски художници, рисувал предимно акварели. — Б.пр. в Праут Нек ще устои на напора на Атлантическия океан и суровите крайбрежни зими. Фаза обичаше да пуши пури, а не „Кемъл“. Чичо ми Орън, който също беше дърводелец, пушеше „Кемъл“. И когато Фаза се пенсионира, чичо Орън наследи старото му сандъче с инструменти. Вече не помня дали беше в гаража онзи ден, когато изтървах кухата тухла върху крака си, но най-вероятно се мъдреше на обичайното си място в ъгъла, където братовчед ми Доналд държеше стиковете си за хокей, кънките и бейзболната си ръкавица.

Сандъчето беше масивно и обемисто. Имаше три нива, горните две от които подвижни, като и трите съдържаха малки чекмедженца, изящни като китайски кутии. Разбира се, беше ръчна изработка. Летвичките от тъмно дърво бяха съединени с миниатюрни пирони месингови обкови. Капакът се затваряше с големи резета — в детските ми очи приличаха на резетата върху кутията за обяд на някой великан. Отвътре капакът бе подплатен с коприна, нещо доста необичайно за такъв предмет, но още по необикновена бе шарката: розово-червени „столистни“ рози, избледнели от смазочно масло и мръсотия. Отстрани бяха прикрепени големи, внушителни дръжки. Такова сандъче за инструменти не можеше да се купи в Уол-Март или Уестърн Ауто, повярвайте ми. Когато чичо ми го получи, откри на дъното му месингова гравюра на една известна картина на Уинслоу Хомър — мисля, че беше „Мъртво вцепенение“ . Няколко години по-късно чичо Орън я даде на един специалист по Хомър в Ню Йорк, за да удостовери автентичността й, а след още няколко години я продаде на добра цена. Така и си остана загадка как Фаза се бе сдобил с гравюрата, но нямаше никаква тайна относно произхода на сандъчето — той си го беше направил сам.

Един летен ден помагах на чичо Орън да смени скъсаната телена мрежа на прозорец в далечния край на къщата. Трябва да съм бил на осем или девет години. Помня, че вървях подире му и балансирах с новата мрежа върху главата си като истински туземец от филм за Тарзан. Той влачеше сандъчето. Както винаги, чичо Орън носеше панталони каки и тишъртка. В посивялата му, късо подстригана по войнишки четина блестяха капки пот. От долната му устна висеше неизменната цигара „Кемъл“. (Когато години по-късно ме видя с пакет „Честърфийлд“, подаващ се от горното джобче на ризата ми, чичо Орън изкриви презрително лице и ги нарече „пандизчийски фасове“.)