Харлан Коубън - Гората

Отминавам, без да дочакам неговата реакция. Мюз плете крака подире ми.

— Беше върхът — отсъжда тя.

Аз не спирам. Това е кьорфишек, разбира се — синовете не бива да опират пешкира заради греховете на бащите, — но ако внушеният образ не напусне главата на Е. Дж. Дженрът, когато я положи върху пухената възглавница, толкова по-добре.

Мюз се изпречва пред мен.

— Трябва да се успокоиш, Коуп.

— Все не мога да запомня, Мюз — отвръщам аз, — ти мой сътрудник ли си или психиатър?

Тя вдига ръце в знак, че се предава, и ме пуска да мина. Заемам мястото си в очакване на съдията. Какво си е мислил тъпият му Боб?

В някои дни залата ври и кипи, без това да има каквото и да било значение за делото. Този е такъв, Флеър и Морт знаят, че са загазили здравата. Искат да се изключи порнографският филм от масата на доказателствата, защото не сме им го били предоставили по-рано. Опитват да пледират за опорочаване на процеса. Прибягват до хватки от всякакво естество, предоставят нови доказателства, експертни становища, документи и доказателствени искания. Стажантите и техническите им сътрудници явно не са мигнали тази нощ.

Съдията Пиърс слуша с отпуснати рошави вежди. Подпрял е брадичка с ръка и има много, ама много, съдебен вид. Не прави коментари. Използва фрази от рода на „за сведение“. Аз не се притеснявам. Те не разполагат с нищо. Но една мисъл не ми дава мира. Като някакъв червей започва да ме гризе отвътре. Те са ми вдигнали мерника. И то яко.

Не могат ли да направят същото със съдията?

Гледам лицето му. То не изразява абсолютно нищо. Наблюдавам очите му, търся някакъв знак. Не откривам нищо, но и този факт нищо не означава.

Приключваме към три следобед. Връщам се в кабинета и проверявам съобщенията. От Грета — ни вест. Търся я пак. Нищо. Опитвам с мобилния на Боб. Още по-голямо нищо. Оставям съобщения.

Гледам двата портрета — на състарения Джил Перес и на мъртвия Маноло Сантяго. После се обаждам на Люси. Тя отговаря след първия сигнал.

— Здрасти — казва и за разлика от снощи долавям в гласа й жива нотка. Това отново ме връща в миналото.

— Здрасти.

Настъпва особена, почти ведра пауза.

— Имам адреса на господин и госпожа Перес — съобщавам аз. — Ще ми се да направя още един опит.

— Кога?

— Сега. Не е далеч от тебе. Мога да те взема пътьом.

— Чакам те.

Видът на Люси е приказен. Облякла е тесен зелен пуловер, който прилепва точно толкова, колкото е нужно. Косата й е опъната назад в конска опашка. Зад едното ухо е оставила свободен кичур. Снощи носеше очила и видът й с тях ми хареса.

Залавя се за дисковете ми още щом влиза в колата.

— Кънти Кроуз — констатира тя. — „През август“ и всички останали.

— Харесват ли ти?

— Най-добрият дебют за последните две десетилетия.

Кимвам.

Пъха диска в процепа. Разнася се мелодията на „Тук някъде“. Возим се и слушаме. Когато Адам Дъруиц запява за някаква жена, която трябвало да му удари едно питие, а светът й се рушал, хвърлям бърз поглед към нея. Очите й са овлажнели.

— Как се чувстваш?

— Какви други дискове имаш?

— Какво ти трябва?

— Нещо разюздано и секси?

— Мийтлоаф. — Показвам й диска. — Малко от „Пъклен удар“?

— О, господи — възкликва тя, — нима помниш?

— Рядко пътувам без тях.

— Ще си останеш безнадежден романтик — казва Люси.

— Какво ще кажеш за „Рай в светлината на контролното табло“?

— Добре, но превърти до мястото, в което тя го кара да й се закълне във вечна любов, преди да му пусне.

— Да му пусне — повтарям аз. — Обичам този израз.

Тя се извръща цяла към мен.

— А ти какви думи използва тогава?

— Най-вероятно изпитаната си сваляческа фраза.

— И тя е?

Добавям към обичайния си глас хленчеща нотка:

— Моля те! Моля те, ненагледна моя, моля те!

Тя се разсмива.

— Защо, при теб свърши работа — правя се на обиден.

— Да, ама на мен ми е слаб ангелът.

— Вярно, съвсем забравих.

Тя ме плясва игриво по ръката. Аз се усмихвам. Люси се извръща. Известно време слушаме смълчани Мийтлоаф.

— Коуп.

— Какво?

— Ти ми бе първият.

За малко да скоча върху спирачките.

— Нарочно се правех на друга. Баща ми и аз, цялата тая история със свободната любов. Но аз нямах нищо общо. Ти бе първият. Първият мъж, когото съм обичала.

Надвисва плътна тишина.

— След това прасках всеки срещнат, разбира се.

Поклащам глава и поглеждам вдясно. Тя пак се усмихва. Правя десен завой по нахаканата команда на навигационната ми система.