Харлан Коубън - Гората

Поставям снимките редом.

— Хвърлете един поглед, госпожо Перес.

Тя отваря очи. Гледа дълго.

— Има някаква прилика, може би. Това е. Или сте на мнение, че всички латиноамериканци си приличат като капки вода?

— Госпожо Перес.

Люси се обръща за пръв път към майката, откакто сме влезли.

— Защо никъде не се виждат снимки на Джил?

Люси посочва лавицата на камината. Погледът на госпожа Перес не проследява указаната с пръст посока. Тя се втренчва в Люси.

— Имате ли деца, госпожице Силвърстейн?

— Не.

— Тогава няма как да разберете.

— При цялото ми уважение към вас, госпожо Перес, това са пълни глупости.

Госпожа Перес изглежда като току-що изяла шамар.

— Там е пълно със снимки от времето, когато децата са били малки, когато Джил е бил жив. Но нито една негова снимка! Аз съм консултирала родители, изпаднали в подобно положение. Те всички държат снимки на подходящо място. Без изключение. Освен това излъгали сте по отношение ръката с белега. Не сте забравили. Една майка не прави такива неща. Виждате тези снимки тук. Те не лъжат. И последно: Пол не ви е нанесъл съкрушителния удар.

Това, последното, нямам представа какво е. Така че си трая.

— Има и ДНК анализ, госпожо Перес. Получихме резултатите на път за тук. Те не са окончателни, но говорят за съвпадение. Това е вашият син.

Но и нея си я бива.

— ДНК ли? — крещи госпожа Перес. — Никому не съм давала разрешение за ДНК анализ.

— Полицията не се нуждае от вашето разрешение. Та нали сама твърдите, че Маноло Сантяго не ви е син.

— Но как те… как са получили моя проба?

Време е да се намеся:

— Нямаме право да ви съобщим.

— Вие… вие имате право да направите това?

— Да, можем.

Госпожа Перес се свлича на дивана. Дълго време не проговаря. Ние чакаме.

— Лъжете.

— Какво?

— Резултатите ви са грешни — казва тя, — или пък лъжете. Оня мъж не е моят син. Моят син бе убит преди двайсет години. Както и сестра ви. Загинаха в лагера на вашия баща, тъй като бяха оставени без надзор. И двамата преследвате духове. Това е.

Поглеждам към Люси с надежда тя да измисли нещо. Госпожа Перес се надига.

— А сега искам да си вървите.

— Моля ви — обаждам се аз. — Моята сестра също изчезна онази нощ.

— Не мога да ви помогна.

Понечвам да кажа още нещо, но Люси ме отказва с движение на главата. Решавам, че е най-добре да се оттеглим за прегрупиране на силите и набелязване нов план за действие.

Вече отвъд вратата чуваме гласа й:

— Не идвайте повече. Оставете ме насаме със скръбта.

— Мислех, че синът ви е умрял преди двайсет години.

— Времето не лекува — отвръща госпожа Перес.

— Така е — доразвива тази мисъл Люси. — Но настъпва момент, когато повече не ти се иска да оставаш насаме със скръбта.

Люси спира дотук. Вратата се хлопва. Вмъкваме се в колата и аз питам:

— Какво ще кажеш?

— Госпожа Перес лъже. Определено.

— Добро блъфиране — казвам аз.

— За теста ли?

— Ъхъ.

Люси го пуска покрай ушите.

— Там вътре. Спомена името Маноло Сантяго.

— С това име се е представял Джил.

Тя обмисля. Чакам малко и питам:

— Защо?

— Вчера ходих при баща ми. Където… хм… живее. Проверих книгата за посетители. За последния месец е имал само един освен мене. Мъж на име Маноло Сантяго.

— А така! — възкликвам аз.

— Да, така.

Мъча се да го смеля и не мога.

— Но защо му е на Джил Перес да ходи при баща ти?

— Ти кажи.

Сещам се за Рая Сингх, която каза, че двамата с Люси сме излъгали.

— Не можеш ли да попиташ самия Айра?

— Ще направя опит. Той не е добре. Съзнанието му витае някъде.

— Струва си да опиташ.

Тя кимва. Завивам надясно и решавам да сменя темата.

— Защо си толкова сигурна, че госпожа Перес лъже?

— Първо на първо, тя е в траур. Помниш ли миризмата. Тя е от свещи. Носеше черно. Сам видя зачервените очи, отпуснатите рамене и всичко друго. Второ, снимките.

— Какво снимките?

— Аз не разправям врели-некипели. Крайно необичайно е да наблъскаш снимки от ранното детство и сред тях да няма нито една на мъртвото дете. Само по себе си, да речем, не е кой знае какво, но забеляза ли разположението? Снимките не стигат за цялата лавица. Махнала е тези на Джил. За всеки случай.

— Искаш да кажеш в случай, че някой се домъкне.

— Де да знам. Но ми се струва, че госпожа Перес се мъчи да скрие доказателства. Смятала е, че единствено тя разполага с годни за идентификация снимки. През ум не й е минало, че ти може да си запазил някоя от онова лято.