Харлан Коубън - Гората

Семейство Перес обитава жилище в ограден комплекс на Парк Ридж.

— Очакват ли ни? — пита Люси.

— Не.

— Откъде знаеш, че са си у дома?

— Позвъних точно преди да те взема. Моят номер не излиза на дисплея при обаждане. Когато чух гласа на госпожа Перес, измучах че търся Харолд. Тя каза, че бъркам номера. Извиних се и затворих.

— Бре, много те бива.

— Гледам да не бие на очи.

Излизаме от колата. Теренът е грижливо поддържан. Въздухът мирише силно на някакъв цвят. Не мога да определя какъв именно. Може би люляк. Миризмата е прекалено наситена, сякаш някой е излял евтин шампоан.

Вратата се отваря, преди да съм почукал. Госпожа Перес. Не поздравява и няма особено приветлив вид. Наблюдава ме под вежди и мълчи.

— Трябва да поговорим — обаждам се аз.

Погледът й се отмества към Люси.

— Вие коя сте?

— Люси Силвърстейн — отговаря тя.

Госпожа Перес затваря очи.

— Дъщерята на Айра.

— Да.

Раменете й са мъчително приведени.

— Може ли да влезем? — питам аз.

— И ако откажа?

Гледам я твърдо в очите.

— Няма да оставя нещата така.

— Кои неща? Оня мъж не е моят син.

— Моля ви — настоявам аз, — само пет минути.

Госпожа Перес въздъхва и прави крачка встрани. Влизаме. Миризмата на шампоан става още по-силна. Прекалено силна. Тя затваря вратата и ни повежда към дневната.

— Господин Перес у дома ли е?

— Не.

Откъм спалните се разнася шум. В ъгъла се виждат някакви картонени кутии. От надписите личи, че са пълни с лекарства. Оглеждам стаята. Като изключим кутиите, всичко е така подредено, така умело нагласено, че ще речеш, купили са мостреното жилище.

Има и камина. Приближавам я. Върху лавицата над огнището са подредени семейни снимки. Разглеждам ги. Няма портрети на родителите, нито на Джил. Цялото пространство е изпълнено с образи на — както предполагам — неговите двама братя и сестра.

Един от братята е в инвалидна количка.

— Това е Томас — обяснява майката и сочи усмихнато момче в количка по време на абсолвентска церемония в университета Кийн. — Има ЦП. Знаете ли какво е това?

— Церебрална парализа.

— Да.

— На колко години е?

— Сега е на трийсет и три.

— А този кой е?

— Едуардо — отвръща тя.

Изразът й не насърчава понататъшни въпроси. Този Едуардо ще да е черната овца на фамилията. Помня приказките на Джил, че е гангстер или нещо подобно, но тогава не му вярвах много-много. Посочвам момичето.

— Спомням си Джил да разправя за нея — започвам аз. — На колко беше тогава, с две повече? Той казваше, че се готви за колеж.

— Гленда е адвокат — отвръща госпожа Перес, изпъчила гърди. — Завърши Колумбийския.

— Аз също.

Госпожа Перес се усмихва. Връща се на дивана.

— Томас живее в съседното жилище. Избихме една обща стена.

— Сам ли живее?

— Да.

Кимвам и също сядам. Защо ли питам за всичко това? Любопитно ми е. Дали знае за брат си, какво се е случило с него, къде е бил през последните двайсет години?

Люси не е ставала от мястото си. Мълчи и ме оставя да владея положението. Попива всичко, оглежда наоколо, приела сякаш отново ролята на психолог.

Госпожа Перес ме гледа изпитателно.

— За какво сте дошли?

— Намереното тяло е на Джил.

— Вече ви обясних, че… Показвам й кафеникавия плик.

— Какво е това?

Изваждам горната снимка. Старата, от лагера. Поставям я върху масичката за кафе. Тя се вторачва в образа на своя син. Следя лицето й за някаква реакция. Нищо не се променя, или може би промяната е толкова надълбоко, че не мога да я забележа. За известно време й няма нищо. След това, без какъвто и да било преход, всичко рухва. Маската се разпада, за да остави незащитена картината на пълно опустошение. Майката затваря очи.

— Защо ми показвате това?

— Заради белега.

Очите остават затворени.

— Казахте, че белегът на Джил е върху дясната ръка. Погледнете снимката. На лявата е.

Тя не проговаря.

— Госпожо Перес.

— Този човек не е моят син. Моят син бе убит от Уейн Стъйбънс преди двайсет години.

— Не.

Бъркам в плика. Люси се накланя напред. Тя още не е виждала тази снимка. Изваждам я.

— Това е Маноло Сантяго от моргата.

Люси трепва.

— Как му е името?

— Маноло Сантяго.

Тя изглежда като ударена от гръм.

— Какво има? — питам аз.

Дава ми знак да не задълбавам. Карам нататък:

— А това тук — плъзгам върху масата последната снимка — е компютърна обработка на първата снимка. Използвана е специална програма за прогнозиране на възрастовите изменения. С други думи, моят човек от лабораторията е взел момчешката снимка на Джил, за да я състари с двайсет години. След това е наложил върху получения образ голото теме и брадата на Маноло.