Харлан Коубън - Гората

Мисля по въпроса.

— Всичките й реакции бяха необичайни, Коуп. Сякаш играе роля. Лъже, ти казвам.

— Тогава остава открит друг въпрос: защо лъже?

— Когато си в неведение, избираш най-непосредственото обяснение.

— И какво е то?

Люси свива рамене.

— Джил е помагал на Уейн при убийствата. Това би обяснило всичко. Винаги се е смятало, че Стъйбънс е действал в съучастие. Как иначе ще успее да зарови толкова бързо всички тела? Но може би тялото е било едно-единствено.

— На сестра ми.

— Именно. После двамата правят нещата да изглеждат така, сякаш и Джил е бил убит. Може би Джил и по-късно е помагал на Уейн, кой знае?

Аз мълча.

— В такъв случай — обаждам се след малко, — моята сестра е мъртва.

— Така излиза.

Отново млъквам.

— Коуп.

— Какво?

— Ти нямаш вина.

Отново не казвам нищо.

— Ако има виновен, това съм аз.

Спирам колата.

— Това пък откъде го измисли?

— Ти искаше да останеш в лагера онази нощ. Искаше да си свършиш работата. Аз бях тази, която те подмами в гората.

— Подмамила си ме?

Тя мълчи.

— Майтапиш се, нали?

— Не — отвръща тя.

— Аз нося глава на раменете си, Люси. Не си ме подмамвала за нищо.

Тя остава безмълвна. После казва:

— Ти продължаваш да се самообвиняваш.

Стискам по-здраво волана.

— Не, не го правя.

— Правиш го, Коуп, и още как. Признай си. Независимо от последните разкрития ти знаеш, че няма как сестра ти да не е мъртва. Но все се надяваш на късмет. Все се надяваш на изкупление.

— Тая твоя научна степен по психология — започвам аз, — май си е струвало да я защитиш, а?

— Не искам да…

— Ами ти, Люси? — Гласът ми е по-заядлив, отколкото бих желал. — Ти не се ли обвиняваш? Затова ли се наливаш като докер?

Мълчание.

— Не биваше да казвам това.

Гласът й е тих:

— Ти не знаеш нищо за моя живот.

— Вярно е. Прости ми. Не е моя работа.

— Тези актове са от отдавна.

Нищо не казвам. Тя извръща поглед от мен и го насочва през прозореца навън. Караме в мълчание.

— Може би имаш право — обаждам се аз.

Очите й остават приковани в прозореца.

— Ще ти кажа нещо, което не съм споделял с никого — продължавам. Усещам как се изчервявам, а очите ми се пълнят със сълзи. — След онази нощ в гората баща ми повече не ме погледна по обичайния си начин.

Тя се обръща към мен.

— Може и да си въобразявам. Може би имаш право. Наистина се самообвинявах дълги години. Ами ако не бях напуснал лагера? Ако си бях останал на поста? Може би изразът на лицето му бе просто на баща, загубил по такъв жесток начин чедото си. Но на мен все ми се струваше, че този израз крие още нещо. Че крие укор.

Тя поставя длан върху ръката ми.

— О, Коуп.

Продължавам да карам.

— Така че може би вярно напипваш нещата. Може би наистина искам да се реванширам по някакъв начин. Ами ти?

— Какво аз?

— Защо продължаваш да се ровиш в това? Какво се надяваш да получиш след толкова много години?

— Майтап ли си правиш?

— Какво точно целиш?

— Животът, който познавах, приключи през онази нощ. Толкова ли е трудно за проумяване?

Замълчавам.

— Пострадалите семейства — твоето включително — завлякоха моя баща в съда. Отнехте ни всичко, което имахме. Айра нямаше психическата нагласа да понесе подобен удар. Не можа да преодолее целия стрес.

Изчаквам да каже още нещо, но тя млъква.

— Това го разбирам — казвам аз. — Но сега какво целиш? Както сама казваш, аз искам да се помиря с мисълта за сестра си. Най-малкото искам да разбера, какво точно се е случило през онази нощ с нея. Но ти какво искаш?

Тя не отговаря. Карам нататък. Небето притъмнява.

— Нямаш представа, колко уязвима се чувствам сега.

Не знам какво да направя в този момент. Затова казвам:

— Никога не бих те наранил.

Мълчание.

— От една страна — започва тя, — имам усещането, че съм живяла два живота. Единият — преди онази нощ, когато нещата си течаха общо взето приятно, и друг след това, когато нищо вече не е наред. Да, знам колко фалшиво звучи. Но понякога имам усещането, че са ме блъснали по някакъв наклон в онази нощ и оттогава не спирам да се търкалям по него. В даден момент сякаш успявам да се закрепя и да запазя равновесие, но наклонът е толкова стръмен, че не мога да направя и крачка нагоре, пак падам и продължавам да се търкалям. Та затова, де да знам, но може би, ако разбера какво е станало тогава, ако успея да извлека нещо добро от цялото отколешно зло, може би ще спра да се търкалям надолу.

Така прекрасна бе тя, когато я познавах в онези времена. Иска ми се да й напомня за това. Иска ми се да й кажа, че драматизира прекалено нещата, че още е красива и заобиколена с успехи, че има да свърши още толкова много неща. Но си давам сметка, че би прозвучало твърде покровителствено.