Харлан Коубън - Гората

— Искам да изровиш всичко за Перес. За цялото проклето семейство.

Най-накрая Грета се обажда.

Карам към къщи и се мъча да намеря проклетото „хендсфри“, за да не хване пътната полиция областния прокурор на Есекс в нарушение с мобифон в едната ръка и друга на волана.

— Къде си? — пита тя.

Долавям сълзите в гласа й.

— На път за вкъщи.

— Мога ли да дойда?

— Разбира се, че можеш. Търсих те няколко…

— Бях в съда.

— Боб плати ли гаранция?

— Да. Сега е горе. Слага Мадисън да спи.

— Той каза ли ти…

— Кога ще се прибереш?

— След петнайсет, най-много двайсет минути.

— Ще дойда след час, става ли?

Грета прекъсва, преди да й отговоря.

Когато се връщам, Кара е още будна. Това ме радва. Слагам я да спи и играем новата игра, наречена „Дух“. Това е комбинация от криеница и гоненица. Единият се крие. Когато го намерят, трябва да стигне изходната позиция преди другия. Ние правим играта още по-глупава, като я играем в леглото. Това силно ограничава избора на скришни места, както и на изходна позиция. Кара се крие под завивките, а аз се правя, че не я виждам. След това тя затваря очи, а аз пъхам глава под възглавницата. Тя е не по-малко добра в преструването от мен. Понякога се крия, като приближавам лице съвсем до нейното, така че ме вижда, щом отвори очи. И двамата се заливаме от смях. Играта е тъпа и глупава и на нея скоро ще й омръзне, а на мен това хич не ми се иска.

Когато Грета пристига, отворила си с ключа, който й дадох преди години, аз съм така запленен от блаженството на моята дъщеря, че почти съм забравил за всичко — за младежите, които изнасилват, за момичетата които изчезват в гората, за серийните убийци, които прерязват гърла, за баджанаците, които измамват доверието ти, за опечалените бащи, които заплашват малки момиченца. Но шумът при вратата ме връща в действителността.

— Трябва да вървя — казвам на Кара.

— Нека още веднъж — моли тя.

— Леля ти Грета е дошла. Трябва да говоря с нея.

— Само веднъж, моля те!

Децата винаги молят за още веднъж. Ако отстъпиш, ще го сторят пак и пак. Винаги ще има още веднъж. Но аз казвам:

— Добре, още веднъж.

Кара се засмива и се скрива, а аз я намирам и тя се заплюва, а после моли за още веднъж, но аз съм последователен, целувам я по бузата и я оставям да моли почти разплакана.

Грета стои в основата на стълбата. Не е бледна. Очите й са сухи. Устата й е здраво стисната, което допълнително подчертава и без това изпъкналата челюст.

— Боб не е ли с теб? — питам аз.

— Гледа Мадисън, А и адвокатът трябва да дойде скоро.

— Кого е наел?

— Хестър Кримстейн.

Знам я. Много е добра.

Слизам по стълбата. Обикновено я целувам по бузата. Днес не го правя. Не знам как точно да постъпя. Нито какво да кажа. Грета се насочва към кабинета. Следвам я. Сядаме на софата. Вземам ръцете й в моите. Поглеждам лицето й, това най-обикновено лице, и както всеки път, виждам ангел. Обожавам Грета. Наистина. Сърцето ми се къса заради нея.

— Какво става? — питам аз.

— Трябва да помогнеш на Боб — казва тя. И добавя: — Да ни помогнеш.

— Ще направя, каквото мога. Знаеш това.

Ръцете й са ледено студени. Тя свежда глава, а после ме поглежда право в очите.

— Трябва да кажеш, че си ни дал парите на заем — казва Грета с абсолютно безизразен глас. — Че си знаел за всичко. Че сме се разбрали да върнем парите с лихва.

Аз мълча.

— Пол.

— Караш ме да излъжа.

— Нали току-що каза, че ще направиш каквото можеш.

— Нима ми казваш… — Налага се да млъкна за миг. — Нима ми казваш, че Боб е взел парите? Че ги е откраднал от благотворителния фонд?

Гласът й е твърд.

— Той е взел парите назаем, Пол.

— Шегуваш се, нали?

Грета дръпва ръцете си от моите.

— Нищо не разбираш.

— Обясни ми тогава.

— Ще го вкарат в затвора — казва тя. — Моя съпруг. Бащата на Мадисън. Боб ще влезе в затвора. Не разбираш ли? Това ще съсипе живота на всички ни.

— Боб трябваше да помисли, преди да краде от един благотворителен фонд.

— Не е откраднал. Взел е назаем. Имаше трудности в работата. Загуби двама основни клиенти. Знаеш ли това?

— Не. Защо не ми е казал?

— И как да ти го каже?

— Тоест решил е, че е по-лесно да открадне.

— Не е… — Тя млъква по средата на изречението и клати глава. — Не е толкова просто. Подписали бяхме всичко за този басейн. Беше грешка — изхвърлихме се.

— Ами твоите пари?

— След смъртта на Джейн родителите ми решиха да вкарат всичко в попечителски фонд. Нищо не мога да пипна.