Харлан Коубън - Гората

В другите лагери Уейн не постъпва на работа. Твърде много ще бие на очи. Обстоятелствата обаче му изиграват лоша шега. Един от водещите профайлери на ФБР на име Джеф Бедфорд го залавя. Уейн попада в кръга на заподозрените за първите четири убийства. Когато убива момчето в Индиана, Бедфорд започва да издирва лица, които са се намирали в района на всички местопрестъпления. Започва, естествено, с възпитателите. Включително с мен, както ми е добре известно.

Първоначално Бедфорд не открива нищо в Индиана, където е извършено второто убийство, но е засечено плащане с кредитна карта на Уейн в района на убийството от Вирджиния. От тук тръгва. Инспекторът извършва задълбочени проучвания. Уейн не използва кредитната си карта в Индиана, но плаща гориво с нея в Евърет, Пенсилвания и Кълъмбъс, Охайо, с което очертава маршрута си от Ню Йорк натам. Няма алиби и в крайна сметка намират някакъв собственик на мотел в околностите на Мънси, който го разпознава по категоричен начин. Бедфорд рови още малко и се снабдява със заповед за обиск.

В двора на Стъйбънс намират заровени сувенири.

От първите убийства няма нищо. Но това според възприетата версия се обяснява с обстоятелството, че с тях е започнал или не е имал време, или още не е решил да запазва сувенири.

Уейн отказва да прави признания. Заявява, че е невинен, че е натопен.

Осъждат го за убийствата в Индиана и Вирджиния. Повечето улики са свързани с тези два случая. За нашия лагер те са оскъдни. В този случай има много въпросителни. Използвал е само нож. Как е успял да заколи четирима? Как ги е подмамил в гората? Какво е сторил с две от телата? Разбира се, на всички тях може да се отговори: имал е време добре да скрие само две тела, проследил ги е по двойки и така нататък, но случаят си остава неизяснен. При тези от Индиана и Вирджиния всичко е ясно.

Почти в полунощ се обажда Люси.

— Как мина с Джордж Перес? — пита тя.

— Ти бе права. Лъжат. Но не пожела да говори.

— Какво правим тогава?

— Ще се срещна с Уейн Стъйбънс.

— Вярно?

— Да.

— Кога?

— Утре преди обяд.

Мълчание.

— Люси, какво си помисли, когато го арестуваха?

— Какво да си помисля?

— Уейн бе на колко тогава, на двадесет?

— Да.

— Аз бях възпитател на червената барака — продължавам аз. — Той бе на жълтата — през две. Виждах го всеки ден. Правихме баскетболното игрище цяла седмица. Само двамата. Вярно, че го мислех за откачалка, ама чак пък убиец?

— Това не е изписано на лицето. Всеки ден се изправяш срещу престъпници. Знаеш го.

— Така е. Ти също го познаваше, нали?

— Познавах го.

— И какво мислеше за него?

— Мислех го за тъпанар. — Усмихвам се против волята си.

— Допускаше ли, че е способен на такова нещо?

— На какво? Да реже гърла и заравя живи хора ли? Не, Коуп, не допусках това.

— Не е убил Джил Перес.

— Но е убил останалите. Знаеш го много добре.

— Така е.

— Знаеш също, че той трябва да е убил Марго и Дъг. Защото каква друга версия може да има? Случайно попаднал в лагер, където са извършени убийства и сам решава да убива?

— Не е невъзможно — отвръщам аз.

— Така ли?

— Може би тези убийства отключват нещо у него. Може би си е било заложено у него през цялото време и тези убийства са послужили като катализатор.

— Наистина ли допускаш подобно нещо?

— Май не, но знае ли човек?

— Още нещо си спомням за него — казва тя.

— Какво?

— Уейн бе патологичен лъжец. Нафуканата ми степен по психология е отговорна за термина. Не го знаех тогава. Ти не си ли спомняш? Той лъжеше на всеки ляв крак. Просто така. Естествена реакция. Лъжеше даже какво е закусвал.

Замислям се.

— Да, спомням си. Но част от това си беше обикновена лагерна фукня. Той бе богаташко синче и се мъчеше да се впише сред нас, простосмъртните. Разправяше, че продава наркотици. Че е член на банда. Че има приятелка, която се снимала в „Плейбой“. Лъготеше на едро.

— Не забравяй това — казва тя — когато говориш с него.

— Няма да забравя.

Мълчание. Дремещата змия си е отишла. Сега ме гризе друго заспало чувство. Нещо все пак е останало. Към Люси. Не знам, дали е истинско или е просто носталгия, или резултат от целия стрес, но го усещам и не искам да го потисна, а знам, че трябва.

— Там ли си още? — Да.

— Странно е всичко това, нали? Което ни се случва.

— Да, странно е.

— Искам да знаеш — продължава Люси. — Не си сам. И аз съм с теб.

— Добре.

— Това помага ли ти?

— Да. А на теб?

— И на мен. Щеше да ми е още по-чоглаво, ако бях сама.