Харлан Коубън - Гората

Спомням си. Внезапно. Марго беше примата на лагера и — Бога ми! — много добре си даваше сметка за това. Винаги носеше от ония предизвикателни камизолки, чиято единствена задача е да правят гледката по-неприлична от обикновената голота. Този ден някакво момиче бе пострадало на волейболното поле. Не й помня името. Май се оказа счупен крак, но помни ли ти някой след толкова време? Онова, което всички добре помним обаче, е как изпадналата в паника Марго тича в тази нейна камизола — всичко се тресе на показ, — а ние, трийсет или четирийсет момчета на баскетболното игрище, сме застинали по местата си с виснали ченета.

Мъжете са свине, няма две мнения по въпроса. Но и юношите също. Шантав свят. Природата е наредила така нещата, че между, да кажем, четиринайсет и седемнайсет годишна възраст момчетата се превръщат в самоходна и почти непрекъсната ерекция. Нищо не може да се направи срещу това. Според обществото обаче нищо и не бива да се прави, освен да се страда. И тези страдания нарастваха десетократно в присъствието на Марго Грийн. Бог проявява известно чувство за хумор, не е ли така?

— Спомням си — казвам аз.

— Такова парче — повтаря Уейн. — Знаеш ли, че тя забърса Джил?

— Кой, Марго?

— Марго я! Точно преди убийството. — Той вдига вежди. — Чудиш ли се?

Не помръдвам. Нека говори. Може да изплюе нещо. И той изплюва.

— Аз я чуках, нали разбираш. Марго. Но тя не беше така добра като Люси.

Запушва превзето уста с ръка, сякаш се е изпуснал. Цял театър. Аз не помръдвам.

— Нали знаеш, че ходехме с нея, преди да пристигнеш ти? Двамата с Люси.

— Ъхъ.

— Нещо ми зеленееш, Хоуп. Да не би да ревнуваш?

— Беше преди двайсет години.

— Вярно, толкова са. И в интерес на истината стигнах само до ръчна фаза. Ти отиде по-далече, нали, Коуп? Обзалагам се, че си топнал малкия, а?

Опитва се да ме извади от равновесие. Няма да му се връзвам.

— Един джентълмен не разказва, кого е целунал — заявявам аз.

— Точно така. Не ме разбирай погрешно. Вие бяхте страхотна двойка. И слепият би забелязал това. Двамата с Люси бяхте лика-прилика. Голяма работа, нали?

Той ми се усмихва и пърха с мигли.

— Беше — казвам аз — много отдавна.

— Сам не си вярваш, нали? Остаряваме, така е, но в повечето отношения чувствата се запазват същите, каквито са били. Не мислиш ли?

— Не мисля, Уейн.

— Е, животът си тече, това е. Тук имаме достъп до Интернет. Без порно и други такива работи, а освен това контролират целия трафик. Но аз направих справки за теб. Знам, че си вдовец с шестгодишна дъщеря. Но името й го няма. Как се казва?

Този път успява — жегва ме отвътре. Да чувам този психопат как говори за дъщеря ми е по-лошо от това да гледам снимката й в кабинета си. Връщам се към темата:

— Какво се случи в гората, Уейн?

— Умряха хора.

— Не си играй с мене.

— Само един от нас играе, Коуп. Ако искаш истината, да започнем от теб. Защо си дошъл? Точно днес. Понеже моментът никак не е случаен. И двамата знаем това.

Поглеждам назад. Знам, че ни наблюдават. Наредил съм да не подслушват. Давам знак с ръка. Един пазач отваря вратата.

— Заповядайте — обръща се към мен той.

— Имал ли е посещение господин Стъйбънс в течение на, да кажем, последните две седмици?

— Да, едно.

— От кого?

— Мога да направя справка, ако желаете.

— Направете, моля.

Пазачът изчезва. Поглеждам отново Уейн. Няма вид на смутен.

— Точка — казва той. — Само че нямаше нужда. Сам ще ти кажа. Мъж на име Кърт Смит.

— Не познавам такъв.

— Да, но той те познава. Работи за компания, наречена НДКТ.

— Частен детектив?

— Да.

— И е идвал, защото — сега ми става ясно, кучите му синове — иска да изкопае някаква мръсотия за мен.

Уейн Стъйбънс докосва с показалец носа си, а после го насочва към мен.

— Какво ти предложи? — питам аз.

— Шефът му е бил голяма клечка по-рано при федералните. Каза, че може да ми уреди по-добри условия тук.

— Снесе ли му нещо?

— Не. Поради две причини. Първо, предложението му е въздух под налягане. Един бивш федерален не може да направи нищо за мен.

— А втората причина?

Уейн Стъйбънс се навежда напред. Иска да се увери, че го гледам право в очите.

— Искам добре да ме чуеш, Коуп. Искам много добре да ме чуеш.

Издържам на погледа му.

— Направил съм много лоши неща в живота си. Няма да се впускам в подробности. Няма и нужда. Правил съм грешки. През всичките осемнайсет години плащам за тях в тази пъклена дупка. Но мястото ми не е тук. Наистина не е. Няма да говоря за Индиана, Вирджиния и така нататък. Загиналите там хора — не ги познавам. Напълно непознати са за мен.