Харлан Коубън - Гората

И от къде накъде всичко това я успокоява?

Защото е истина. Светът е именно такова ужасяващо, страховито място. В онези времена планетата наистина бе на самия ръб. Но оцеля. Някой би казал дори — процъфтя. Светът и сега изглежда доста страшен. Трудно е да се повярва, че ще оцелеем. Този на Магуайър е също така плашещ. Може би дори повече. Ами ако се върнем още двайсет години назад? Втората световна война, нацизмът? На този фон шестдесетте години приличат на Дисниленд. И това сме видели.

Сякаш постоянно живеем в навечерието на пълната разруха. И всеки път я избягваме.

Изглежда, всички ние оцеляваме в разрухата, която сами сме причинили.

Тя поклаща глава. Колко наивно. Колко удобно и лесно. Тя би следвало да бъде по наясно с нещата.

Днес са подкастряли брадата на Айра. Косите му са си пак чорлави. Сивите кичури имат почти синкав оттенък. Ръцете му треперят и Люси се пита дали не се задава болестта на Паркинсон. Тя знае, че през последните години той не е особено добре. Поначало последните две десетилетия не носят нищо добро.

— Какво има, скъпа?

Видимо е загрижен за нея. Присъщо за Айра и напълно спонтанно — той искрено се интересува от околните. Владее невероятната способност да изслушва внимателно всекиго. Щом забележи нечия болка, моментално търси начин да я облекчи. Всеки усещаше тази симпатия у Айра — всеки лагерник, всеки родител, всеки приятел. А когато си негово единствено дете, личността, която той най-много обича, тази симпатия е като топло одеало в зимен ден.

Господи, какъв великолепен баща бе той. Толкова й липсва.

— В книгата за посетители е отбелязано, че някакъв човек на име Маноло Сантяго е идвал при теб. — Тя накланя глава. — Помниш ли го, Айра?

Усмивката му угасва.

— Кажи, Айра.

— Да — отвръща той. — Помня го.

— Какво искаше от теб?

— Да си приказваме.

— За какво да си приказвате?

Той стиска устни, сякаш иска насила да ги задържи затворени.

— Кажи, Айра.

Той поклаща глава.

— Моля те, кажи ми — настоява тя.

Устата на Айра се отваря, но от нея не излиза ни звук. Когато най-накрая проговаря, гласът му е приглушен.

— Знаеш за какво искаше да говорим.

Люси поглежда през рамо. Сами са в стаята. Навечерието на пълната разруха свършва. Идва ред на „Мамас енд папас“, които им съобщават, че всички листа са кафяви.

— За лагера ли? — пита Люси.

Той кимва.

— Какво искаше да знае?

Айра заплаква.

— Айра, недей.

— Не исках да се връщам към това време.

— Сигурна съм в това.

— Той все питаше и питаше.

— За какво, Айра? За какво те разпитваше?

Той заравя лице в длани.

— Моля те…

— За какво ме молиш?

— Не мога повече да се връщам там. Не разбираш ли? Не мога.

— То не е в състояние да те нарани повече.

Той продължава да стиска лице в длани. Раменете му се тресат.

— Горките деца.

— Айра. — Изглежда толкова изтормозен. Тя казва: — Татко.

— Всички изпортих.

— Не е вярно.

Риданията му са вън от контрол. Люси коленичи пред него. Усеща как сълзите напират и в нейните очи.

— Моля те, татко, погледни ме.

Той не го прави. Сестрата, Ребека, провира глава през открехнатата врата.

— Ще отида да му донеса нещо — казва тя.

Люси я спира с ръка.

— Недейте.

Айра изпуска ново ридание.

— Мисля, че има нужда от нещо за успокояване.

— Още не — отвръща Люси. — Ние само… оставете ни, моля, насаме.

— Аз нося отговорност.

— Нищо му няма. Разговорът ни е чисто личен. Той се развълнува. Това е всичко.

— Ще извикам лекарката.

Люси понечва да й каже да не го прави, но тя изчезва от вратата.

— Чуй ме, Айра, моля те. — Не…

— Какво му каза?

— Трябваше да опазя всички. Нали разбираш?

Тя не разбира. Хваща главата му в длани и се мъчи да я изправи. Плачът му почти я поваля назад. Оставя го. Той се дръпва и събаря стола. Свива се в ъгъла.

— Не!

— Нищо няма, татко. Само…

— Не!

Сестра Ребека е отново тук в компанията на две други жени. В едната Люси разпознава лекарката. Другата, вероятно също сестра, държи спринцовка.

Ребека проговаря:

— Всичко е наред, Айра.

Започват да се приближават към него. Люси препречва пътя им.

— Вървете си — казва тя.

Лекарката — на гърдите й е закачено картонче с името Джули Контручи — се прокашля.

— Той е превъзбуден.

— Аз също — отвръща Люси.

— Моля?

— Казвате, че е превъзбуден. Голяма работа. Възбудата е част от живота. И аз съм превъзбудена понякога. Случва се и на вас, нали? Защо за него да е забранено?