Харлан Коубън - Гората

Кимвам. Така си е. Не знам какво да мисля. Дейв се надига. Джоан Търстън го следва. Трябва да му намериш добър защитник, Коуп — ще бъде страшно, казвам си аз.

Включвам телевизора и виждам унижението на Боб. Не, не е СиЕнЕн или Фокс, а нашата местна станция Нюз 12 от Ню Джърси, която излъчва двайсет и четири часа в денонощието. Ще има огромни снимки и във вестниците, в „Стар леджър“ и „Бъргън рекърд“. Някои от филиалите на националните мрежи могат да проявят интерес, макар че едва ли.

Цялата работа трае секунди. Закопчават му белезниците. Боб не свежда глава. Като мнозина други и той прилича на объркано дете. Свят ми се завива. Търся Грета на домашния и мобилния. Не отговаря. Оставям съобщения и на двата.

Мюз гледа заедно с мен. Когато започват нова тема, тя проговаря:

— Шибана работа.

— Не ще и дума.

— Ще трябва да се обърнеш към Флеър.

— Би било конфликт на интереси.

— Защо? Заради делото ли?

— Да.

— Не виждам връзката.

— Разследването е започнало по инициатива на Е. Дж. Дженрът — баща на негов клиент.

— Така е. — Тя сяда. — Да пукне дано.

Премълчавам.

— В настроение ли си за разговор относно Джил Перес и сестра ти?

— Да.

— Както ти е добре известно, преди двайсет години намират разкъсаните им дрехи и кръв в гората край лагера.

Кимвам.

— Кръвта е нула положителна. Такава е и на двамата изчезнали. Тук няма нищо чудно — същата имат четирима от всеки десет души. По онова време още не се правят тестове ДНК, така че няма начин да се установи с положителност произходът на кръвта. Проверила съм. Дори да ги натиснем, за по-малко от три седмици резултатите от подобни анализи не могат да излязат. А най-вероятно ще отиде повече време.

Слушам с половин ухо. Лицето на Боб при задържането не ми излиза от ума. Мисля си как всичко това ще съсипе Грета, милата отзивчива Грета. Мисля за моята съпруга, моята Джейн и как това ще съсипе едноименния фонд. Учредих го вместо паметник на жената, която разочаровах приживе. И ето, сега я разочаровам посмъртно.

— Освен това при ДНК анализа има нужда от база за сравнение. За сестра ти бихме могли да използваме твоя кръв, но за Джил ще се наложи да убедим родителите. Трябва да съдействат.

— Друго?

— Всъщност за Джил не ни трябва ДНК.

— Защо?

— Фаръл Линч привърши компютърната екстраполация.

Подава ми два портрета. Първият е на Маноло Сантяго от моргата. Вторият е резултат от компютърно състаряване на снимката, която аз й дадох.

Пълно съвпадение.

— Я гледай — казвам аз.

— Намерих ти адреса на родителите. — Тя ми подава някакво листче. Поглеждам го. Живеят в Парк Ридж. На по-малко от час път.

— Ще ги посетиш ли? — пита Мюз.

— Да.

— Да дойда ли с тебе?

Поклащам глава. Люси вече поиска същото. Една ми стига.

— И друго си мисля — казва тя.

— Какво?

— Техниката за издирване на тела е много по-съвършена в наши дни. Помниш ли Ендрю Барет?

— От лабораторията ли? Оня шантав дърдорко?

— Но гений. Точно той. Както и да е. Барет е може би най-добрият специалист в областта на новата техника за проучване на подпочвени слоеве. До голяма степен тя е негово творение, а сега той твърди, че е в състояние да проучи големи пространства в кратък срок.

— Онова там е прекалено обширно.

— Но можем да опитаме върху част от него, нали? Виж сега, Барет умира да изпробва някъде своята рожба. Иска практическа работа.

— Ти май си говорила вече с него.

— Естествено и защо не?

Свивам рамене.

— Ти си знаеш, нали си следовател.

Поглеждам отново телевизора. Вече повтарят кадрите с Боб. Този път изглежда още по-жалък. Юмруците ми се свиват.

— Коуп.

Поглеждам я.

— Трябва да вървим в съда.

Аз кимвам и безмълвно се надигам. Тя отваря вратата. След няколко минути забелязвам Е. Дж. Дженрът във фоайето. Нарочно е препречил пътя ми и се хили.

Мюз спира и се мъчи да ме отклони.

— Да минем отляво. Можем да…

— Не.

Продължавам право напред. Изгарям от ярост. Мюз подтичва, за да се изравни с мен. Дженрът наблюдава безмълвно приближаването ни. Мюз слага ръка върху рамото ми.

— Коуп…

Не забавям ход. Нищо ми няма.

Е. Дж. продължава да се хили. Срещам погледа му. Препречил е пътя ми. Спирам така, че лицата ни остават на сантиметри едно от друго. Идиотът не спира да се хили.

— Предупредих те — казва той.

Ухилвам се като него и накланям тяло напред.

— Пуснат е слух — казвам аз.

— Какъв слух?

— Всеки пандизчия, който бъде обслужен от малкия Еди, ще се радва на особено отношение. Момченцето ти ще стане курвата на целия блок.