Харлан Коубън - Гората

— Ей!

— Извинявай. — Тя млъква и скръства ръце на гърдите, сякаш й е студено. — Плещя като откачена. Против волята ми е.

— Не си се променила, Люси.

— О, не, Коуп. Променена съм. Няма да повярваш колко много.

Погледите ни се срещат, истински, за пръв път откакто съм влязъл в помещението. Не ме бива много да чета мисли по очите. Срещал съм прекалено много умели лъжци, за да повярвам лесно на онова, което виждам. Но сега тя иска да ми каже нещо, да ми разкаже някаква история и тази история е пълна с болка. Не искам никаква лъжа помежду ни.

— Знаеш ли онова, което знам аз?

— Ти си областен прокурор. И това научих от Мрежата.

— Точно така. Това ми дава достъп до различна информация. Един от моите сътрудници ти направи обща рутинна проверка.

— Ясно. Тоест, известни ти са моите премеждия с пиенето и кормуването.

Замълчавам.

— Доста пиех, Коуп. И продължавам. Но вече не карам пияна.

— Това не ми влиза в работата.

— Така е. Радвам се, че ми го каза. — Тя се обляга назад, сплита пръсти и отпуска ръце в скута си. — Кажи ми какво стана, Коуп.

— Преди няколко дни двама детектива от отдел убийства в полицейското управление на Манхатън ми показаха труп на убит мъж. Смятам, че този мъж — на видима възраст във втората половина на трийсетте — е Джил Перес.

Ченето й увисва.

— Нашия Джил?

— Да.

— Как, по дяволите, е възможно това?

— И аз не знам.

— И през цялото това време си е бил жив?

— Очевидно.

Тя става и поклаща глава.

— Я чакай. Каза ли на родителите му?

— Полицията ги извика за опознаване.

— И?

— Казаха, че не е Джил. Че той е умрял преди двайсет години.

Тя се свлича обратно на мястото си.

— Олеле. — Гледам я как подръпва долната си устна, докато се мъчи да осмисли чутото. Още един спомен от онова лято. — Но какво е правил Джил през цялото това време?

— Няма ли първо да ме попиташ дали съм сигурен, че е той?

— Разбира се, че си. Иначе не би го казал. Родителите му или лъжат, или не искат да приемат истината.

— И аз така мисля.

— Кое от двете?

— Не съм сигурен. Но везните клонят към лъжата.

— Трябва да ги притиснем до стената.

— Ние ли?

— Да. Какво друго си научил за Джил?

— Не много. — Размърдвам се в стола. — Ами при теб как е? Какво се е случило?

— Студентите ми водят анонимни дневници. В една от записките е описано доста точно случилото се с нас през онази нощ.

Май започвам да недочувам.

— Какво каза? В студентски дневник?

— Именно. Много неща са описани съвършено точно. Как отиваме в гората, какво става по-нататък, как чуваме писъците.

Аз пак недоумявам.

— И всичко това в студентски дневник?

— Да.

— И ти нямаш никаква представа кой може да го е написал.

— Ни най-малка.

Обмислям думите й.

— Кой знае истинската ти самоличност?

— Нямам представа. Аз не съм сменяла самоличността си — само името. Не е толкова трудно да се добере човек до истината.

— Кога получи този дневник?

— Във вторник.

— Излиза, че в деня след убийството на Джил.

Мъчим се да осмислим всичко това.

— При теб ли е този дневник? — обаждам се аз.

— Направила съм ти копие.

Подава ми листовете през бюрото. Чета и ги подавам обратно. Поразява ме силна болка. Мисля си за описаното преживяване, за раната, оставена от раздялата с тайнствения „П“. Но когато й връщам листовете, казвам друго:

— Не беше така.

— Знам.

— Но е близо до истината.

Тя кимва.

— Говорих с една млада жена, която е познавала Джил. Каза, че ни обвинявал и двамата в лъжа.

Люси остава за няколко секунди безмълвна. Сетне завърта креслото така, че сега виждам профила й.

— Ние излъгахме.

— Но не за нещо съществено.

— Ние се любехме — отвръща тя, — докато тях са ги убивали.

Не отговарям. Отново изключвам част от съзнанието си. Така успявам да оцелея всеки божи ден. Защото ако не го сторя, сега трябва да си припомня, че през онази нощ бях дежурен възпитател. Че не трябваше да се измъквам от лагера с приятелката си. Че трябваше да си свърша работата. Че ако имах чувство за отговорност, ако бях изпълнил задълженията си, нямаше да се налага да излъжа, че съм извършил вечерна проверка. Щяхме да знаем за изчезването им още вечерта, а не чак призори. Може би докато съм маркирал за уж направена проверка барака подир барака, на сестра ми са прерязвали гърлото. Люси се обажда:

— Ние бяхме още деца, Коуп.

Нищо не казвам.

— Те избягаха. Щяха да го направят независимо дали ние сме там, или не сме.