Харлан Коубън - Гората

— А ти?

— Пробвах три блузи.

— Тази ми харесва — казвам аз. — Зеленото винаги ти е отивало.

— Тогава бях руса.

— Да, но очите са си все още зелени. Мога ли да вляза?

Тя кимва.

— Затвори вратата.

— Трябва ли, де да знам какво, да се прегърнем, що ли?

— Не още.

Люси сяда зад бюрото си. Аз — пред него.

— Такава каша е всичко — казва тя.

— Знам.

— Имам да те питам хиляда работи.

— И аз тебе.

— Научих от Мрежата за жена ти. Съжалявам.

Кимвам.

— Как е баща ти?

— Не е добре.

— Съжалявам.

— Всичката тази свободна любов и наркотици — в крайна сметка вземат своята дан. Освен това, Айра… не можа да надмогне случилото се.

А аз значи съм го надмогнал.

— Какво правят родителите ти? — пита Люси.

— Баща ми почина преди няколко месеца.

— Съжалявам за това. Толкова добре си го спомням от онова лято.

— То бе последното щастливо лято за мен.

— Заради сестра ти ли?

— Заради много неща. Баща ти му даде възможност отново да бъде лекар. Той обичаше до полуда тази професия. Никога след това не получи подобен шанс.

— Жалко.

— Всъщност баща ми нямаше никакво намерение да участва в оня съдебен иск — той обожаваше Айра, — но му бе нужно да стовари вината някому, а и мама го подтикваше. А другите семейства бяха много настървени.

— Няма защо да даваш обяснения.

Млъквам. Тя има право.

— А майка ти? — пита Люси.

Отговорът ми сякаш не я изненадва.

— Имаш ли нещо против да вляза в професионалната си роля? — пита ме тя.

— Ни най-малко.

— Загубата на дете оказва особен вид натиск върху брачната връзка — започва Люси. — Според общовъзприетото мнение, само най-стабилните семейства съумяват да се изправят на крака след подобен удар. Това обаче изобщо не е така. Правила съм проучвания по въпроса. Имам наблюдения върху семейства, които спокойно можем да наречем никакви, които обаче понасят жестокия удар и дори стават по-добри. А познавам други, за които си мислим, че са орисани да просъществуват вечно, а се срутват като пясъчна кула. В добри отношения ли сте с нея?

— С мама ли?

— Да.

— Не съм я виждал вече осемнайсет години.

Седим потънали в мълчание.

— Много хора си загубил, Пол.

— Няма да ми правиш психоанализа, надявам се?

— Не, изобщо нямам такова намерение. — Тя се обляга в креслото си, поглежда някъде високо над мен и встрани. Този поглед ме запраща назад в миналото. Седим в обраслото с висока трева старо бейзболно поле на лагера, аз я прегръщам, а тя гледа точно по този начин — нагоре и встрани.

— Когато бях в колежа — започва Люси, — имах една приятелка. Беше близначка, но не еднояйчна. За мен това не прави особено голяма разлика, но при еднояйчните връзката е, изглежда, по-силна. Както и да е, когато влязохме във втори курс, сестра й я блъсна кола и загина. Приятелката ми реагира по изключително необичаен начин. Съсипана бе, разбира се, но някаква част от нея като че ли изпита облекчение. Тя си мислеше навярно така: това е пръст Божи. Засега съм в безопасност. Платено е на касата. Който загуби близначка по такъв жесток начин, получава нещо като гаранция за остатъка от живота си. Само по една съкрушителна трагедия на човек. Нали ме разбираш?

— Да.

— Животът обаче не е такъв. Едни получават пропуск завинаги. Други, какъвто си ти, понасят повече от собствения си дял. Много повече. А най-лошото в цялата работа е, че това не те имунизира срещу нови беди.

— Животът е несправедлив — казвам аз.

— Амин — заключава Люси и се усмихва. — Колко странно, а?

— Наистина.

— Бяхме заедно, колко, около шест седмици, нали?

— Нещо такова.

— И бе просто едно лятно увлечение, както и да го погледнеш. Сигурно си имал десетки момичета след това.

— Десетки ли?

— Да не би да са стотици?

— Минимум — отвръщам аз.

Мълчание. В гърдите ми се е свила някаква топка.

— Ти бе нещо различно, Люси. Беше…

Млъквам.

— Да, знам. Както и ти за мен. Това му е странното. Искам да науча всичко за теб. Но не съм убедена, че сега е моментът.

Имам усещането, че някакъв темпорален пластичен хирург върти изкусно своя скалпел. Изрязал е последните две десетилетия, за да изправи осемнайсетгодишното ми „аз“ пред трийсет и осем годишното. При това почти без да остави следи и шевове.

— И така, какво те накара да ме потърсиш?

— Питаш за особеното нещо ли?

— Да.

— Каза, че и на теб се е случило.

Кимвам.

— Защо не започнеш пръв? — пита тя. — Също както в онова безгрижно време.