Харлан Коубън - Гората

Докато изучавам лицето й, някакво забравено усещане се събужда и присвива стомаха ми. Само това липсва. Имам си достатъчно неприятности. Не ми трябват стари чувства. Прочитам кратката й биография, без да науча нищо. Днес е установена практика студентите да оценяват преподавателите и техните лекции. Такава информация може да се получи от Мрежата. Получавам я. Студентите явно боготворят Люси. Рейтингът й е невероятен. Чета някои коментари. Убедени са, че часовете й са в състояние да променят хода на човешкият живот. Усмихвам се с необяснимо чувство на гордост. Двайсетте минути отминават.

Давам й още пет, представям си как се сбогува със студентите, бъбри с неколцина от тях, които се туткат все още в стаята, събира записки и други партакеши в охлузена чанта от изкуствена кожа.

Вдигам служебния телефон и звъня на Джосълин.

— Да?

— Никакви телефони — казвам аз. — Да не ме безпокои никой.

— Добре.

Отварям външна линия. Набирам номера на Люси. При третия сигнал чувам нейния глас:

— Ало.

Сърцето ми скача в гърлото, но все пак съумявам да кажа:

— Аз съм, Люси.

И тогава, само след секунда-две, я чувам да се разплаква.

— Люси — започвам аз, — как си?

— Добре съм. Само дето…

— Да, разбирам.

— Как можах…

— Винаги си била ревла — успокоявам я аз, за да съжаля начаса. Но тя избухва в смях.

— Вече не съм.

Мълчание. Нарушавам го аз:

— Къде си?

— Работя в Рестън.

— Така ли — казвам, понеже не се сещам какво друго да кажа.

— Съжалявам, задето ти оставих такова шифровано съобщение. Вече не се казвам Силвърстейн.

Не ми се ще да разбере, че това ми е вече известно. Но и не искам да я лъжа. Затова опитвам отново с неутралното:

— Така ли.

Отново мълчание. Този път го нарушава тя:

— Доста чоглаво, а?

Отвръщам с усмивка:

— Така си е.

— Чувствам се като идиот. Сякаш съм на шестнайсет и се притеснявам от нова пъпка на лицето.

— И с мен е така — успокоявам я аз.

— Човек не се променя истински, нали? Вътрешно си оставаме вечно уплашени деца, които се питат, какво ли ще стане, когато порастат.

Продължавам да се усмихвам, но мисля за нейните актове и факта, че не се е омъжвала. Ние самите не се променяме, сигурно е така, но житейските ни пътища са различни.

— Радвам се да чуя гласа ти, Люси.

— И аз се радвам на твоя.

И пак тишина.

— Обадих ти се, защото… — Люси млъква. След малко: — Не знам как да ти го кажа и затова искам да ти задам един въпрос: да ти се е случвало нещо странно напоследък?

— В какъв смисъл?

— Като например свързано с онази гора.

Би следвало да очаквам нещо подобно — знаех, че предстои, — но въпреки това усмивката ми увяхва като попарена.

— Да.

Мълчание.

— Какво става, Пол, дявол да го вземе?

— Нямам представа.

— Май ще трябва да разберем.

— Така е.

— Искаш ли да се видим?

— Да.

— Сигурно ще е доста странно.

— Сигурно.

— Не искам да бъде така. И не затова те потърсих — да се видим. Но мисля, че трябва да се срещнем и обсъдим нещата.

— И аз съм на това мнение.

— Започнах да фъфля. Винаги така става, когато съм нервна.

— Помня — казвам аз и пак съжалявам за думите си. Затова бързо добавям: — Къде да се видим?

— Знаеш ли къде се намира университетът Рестън?

— Да.

— Имам още часове, а след това занимания със студенти до седем и половина. Искаш ли да дойдеш в кабинета ми? В сградата Армстронг. Да кажем, в осем?

— Чакай ме.

Когато се прибирам у дома, пред къщата ме изненадва цял журналистически бивак. Човек непрекъснато чува такива неща — как репортери те причакват на глутница пред вратата, — но на мен се случва за пръв път. Местните ченгета също са тук, видимо възбудени от възможността да се почувстват уж в центъра на събитията. Застанали са от двете страни на автомобилната ми алея, така че да мога да вкарам колата пред къщата. Журналистите не правят опит да попречат. Всъщност те сякаш почти не забелязват колата.

Грета ми устройва триумфално посрещане. Нямат край целувките, бързите прегръдки и поздравления. Обичам Грета. Има такава порода хора, от чисто злато, които винаги са на твоя страна. Не са много. Но има неколцина. Грета е в състояние да ме заслони с тялото си от куршуми. И сама предизвиква у мене желание да я закрилям.

В това отношение напомня сестра ми.

— Къде е Кара? — питам аз.

— Боб ги заведе с Мадисън да обядват. Естел пере в кухнята.

— Налага ми се да изляза довечера — казвам й аз.