Харлан Коубън - Гората

Тя се разполага и просва обути в маратонки крака върху масата. Започва да изучава мълком лицето ми. Аз също мълча. Най-накрая проговаря:

— Искаш ли да изляза?

— Преди това ми кажи какво успя да научиш.

Тя полага усилия, за да не се засмее.

— Сменила е името си преди седемнайсет години. Сега се казва Люси Голд.

Кимвам.

— Така трябва да е след спогодбата.

— Каква спогодба? А, да. Вие сте съдили лагера, нали?

— Семействата на жертвите.

— А лагерът е бил на нейния баща.

— Точно така.

— Гадна работа.

— Не се занимавах с това дело.

— Но го спечелихте все пак.

— Естествено. Този лагер бе практически лишен от каквато и да било охрана. — Присвивам очи, докато го казвам. — Семействата получиха имуществото на Силвърстейн.

— Лагера.

— Да. Продадохме земята на строителна фирма.

— Цялата ли?

— Имаше специална уговорка относно гората. Тя е практически неизползваема и остана под попечителството на някакъв обществен фонд. Там не може да се строи.

— Лагерът съществува ли?

Поклащам глава.

— Строителят събори старите бараки и изгради един от ония жилищни комплекси с ограда, пропуск и така нататък.

— А вие колко получихте?

— След изплащане на адвокатските хонорари, всяко семейство получи по осемстотин хиляди.

Тя се опулва.

— Айде бе!

— Да. Загубата на дете е много доходна.

— Нямах това…

Махам с ръка.

— Знам. Просто съм стар глупак.

Тя не спори по този въпрос.

— Това е променило много неща.

Не казвам нищо. Парите бяха в обща сметка. Мама се измъкна със сто хиляди. Другите остави за нас. Доста щедро от нейна страна. Двамата с татко се изнесохме от Нюарк в едно прилично местенце. В Монтклеър. Макар да имах вече стипендия за друго място, апетитът ми се насочи към правния факултет на Колумбийския университет в Ню Йорк. Там се запознах с Джейн.

— Да — съгласявам се аз, — това промени нещата.

— Искаш ли да научиш още нещо за старата си любов?

Кимвам.

— Постъпва в Университета на Лос Анджелис. Специалност психология. Защитава степен на същото място и втора, по английски език и литература — в Станфорд. Не разполагам още с цялата й трудова биография, но понастоящем преподава в университета Рестън. От миналата година. Има и, хм, два акта за алкохол, докато е била в Калифорния. Единият е от 2001, а другият — от 2003 година. Вън от това досието й е чисто.

Гледай ти. Алкохол. Не й беше в характера. Баща й, Айра, бе заклет наркоман — до такава степен, че тя се отвращаваше от всяко нещо, което замайва съзнанието. А сега — два акта. Не мога да си го представя. От друга страна, момичето от моите спомени още не бе навършило възрастта, след която има право да пие. То бе безгрижно и малко наивно, оправно и заможно, а баща й имаше вид на безобиден особняк.

Всичко това също загина през онази нощ в гората.

— И друго — обажда се Мюз. Тя се размърдва в усилие да изрази безразличие. — Люси Силвърстейн, още Голд, не е омъжена. Не съм приключила в това направление, но от изровеното досега излиза, че не се е омъжвала.

Не знам какво да кажа. Това обстоятелство положително няма отношение към сегашните събития. Но все пак ме поразява. Тя бе толкова красива, толкова умна и пълна с живот, толкова любвеобилна. Как е могла да остане самичка през всичките тези години? А и този алкохол.

— Кога ще свърши часовете? — питам аз.

— След двайсет минути.

— Добре. Ще й се обадя тогава. Друго?

— Уейн Стъйбънс не приема никого, освен най-близки роднини и адвоката си. Но продължавам по въпроса. Държа някой и друг жокер, но засега толкова.

— Не губи много време за него.

— Не губя.

Поглеждам часовника. Двайсет минути.

— Е, аз да вървя — обажда се Мюз.

— Върви.

Тя се изправя.

— И още нещо.

— Какво?

— Искаш ли да ти покажа нейна снимка?

Вдигам поглед.

— Рестън поддържа страница в Мрежата. Със снимки на всички преподаватели. — Изважда малка хартийка. — Това е електронният адрес.

Не изчаква отговора ми. Оставя листчето върху масата и излиза…

Разполагам с двайсет минути. Защо пък не?

Извиквам търсачката. Използвам Yahoo, с чиято помощ лесно намирам всякакви неща: новини, спортни вести, любимите ми комикси — Дунсбъри и Фокстрот, — такива неща. Въвеждам адреса на страницата, получен от Мюз. Ето я и нея.

Не е от най-сполучливите фотографии, които Люси би могла да има. Усмивката й е напрегната, изразът на лицето — скован. Позирала е за снимката, но ясно се вижда, че не й се ще. Русата коса я няма. Случва се с възрастта, това е вярно, обаче си мисля, че е нарочно. Сегашният цвят не й стои естествено. Поостаряла е, да, но както предвидих, възрастта й отива. Чертите на лицето са станали по-фини. Подчертана е височината на скулите. И да пукна, ако пак не си е хубавица.