Харлан Коубън - Гората

Флеър Хикъри направи всичко по силите си, за да не допусне именно това. Поиска почивка с мотивировка, че досега не сме споменавали за този филм, че не е почтено да се постъпва така, че трябвало да им дадем копие предварително, дрън-дрън. Аз отговарям на удара. В края на краищата, въпросният филм се е намирал във владение на собствените му клиенти. Ние попаднахме на него едва през изтеклата нощ. Свидетелят потвърждава, че този филм е гледан в сградата на братството. Ако господин Хикъри твърди, че клиентите му не са го гледали, моля, може веднага да ги изправи на свидетелската скамейка.

Флеър използва всички похвати, за да бави топката. Шикалкави, иска от съдията и той му разрешава да получи допълнителни обяснения, прави донякъде успешен опит да даде на Флин глътка въздух. Но напразно.

Това ми е ясно в мига, в който Флин заема отново мястото си. Твърде сериозно е поразен от моите копия и бандерили. Филмът е нанесъл съкрушителен удар. Той затваря очи, докато го показвам, стиска така силно клепачи, сякаш иска да запуши с тях и ушите си.

Той може и да не е лошо момче. Истината е, както сам признава, че харесва Шамик. Кани я без задни мисли на онова парти. Когато обаче по-големите научават това, те започват да го подиграват и го принуждават да участва в изпълнението на техния извратен план за „изиграване“ на сцената. И Флин, първокурсникът Флин, се огъва.

— Не можех да се понасям заради това — казва той, — но нали разбирате…

Не, аз не разбирам. Това ми се иска да кажа. Но мълча. Само го гледам втренчено, докато той свежда поглед. После обръщам очи към журито. В тях личи едва доловимо предизвикателство.

Най-накрая се обръщам към Флеър Хикъри и казвам:

— Свидетелят е ваш.

Трябва ми известно време, за да се почувствам сам.

След нелепата ми постъпка с Мюз, решавам да се заема с малко аматьорско разследване. Проверявам оставените от Люси телефонни номера. Два от тях не водят до нищо, но третият, служебният, ми казва, че това е права линия на професора в университета Рестън Люси Голд.

Голд. Силвърстейн. Хитро.

Вече съм убеден, че това е „моята“ Люси, но тези данни го потвърждават почти напълно. Въпросът е какво да правя сега? Отговорът е прост: да се обадя. Да разбера какво иска.

Не вярвам много в съвпадения. От тази жена нямам ни вест, ни кост вече двайсет години. И ето че сега се пръква отнякъде, като отказва да съобщи фамилното си име. Трябва да е във връзка със смъртта на Джил Перес. Трябва да е свързано със случилото се в летния лагер.

Това е ясно.

Анализирай живота си. Би следвало да я забравя с лекота. Едно лятно увлечение, колкото и дълбоко да е, си остава именно такова — увлечение. Може да съм я обичал, най-вероятно е така, но ние бяхме деца. Детинската любов не може да надделее над кръв и трупове. Има такива врати. Аз съм захлопнал моята. Люси изчезна. Трябваше ми доста време, за да свикна с тази мисъл. Но го направих и оттогава държа тази проклета врата плътно затворена.

А сега трябва да я открехна.

Мюз поиска да направи рутинно проучване. Трябваше да кажа да. Позволих на чувствата да повлияят върху здравия разум. Трябваше да изчакам. Името й бе удар. Трябваше да успокоя топката, да се оправя от удара, да видя нещата с по-голяма яснота. Но не го направих.

Може би да изчакам с обаждането.

Не, казвам си. Стига размотаване.

Вдигам слушалката и набирам нейния домашен номер. След четвъртото позвъняване отсреща също вдигат. Чува се женски глас:

— Не съм у дома, оставете съобщение след сигнала.

Сигналът идва твърде бързо. Не съм готов и затварям. Точно като зрял човек.

Главата ми се пръска. Двайсет години. Цели двайсет години. Люси трябва да е вече на трийсет и осем. Дали е все така хубава? Доколкото си спомням, имаше черти, които се облагородяват с времето. Срещат се такива жени.

Влизай в релсите, Коуп.

Правя всичко възможно. Но този глас, абсолютно като тогава… също като да се натъкнеш внезапно на някогашния съквартирант от колежа: за миг годините се стопяват и ти си отново в онази стая, в която нищо не се е променило. Точно така. Гласът й си е същият. Аз съм отново на осемнадесет.

Поемам си дълбоко дъх. Няколко пъти. На вратата се почуква.

— Влез.

В стаята наднича главата на Мюз.

— Обади ли й се вече?

— Опитах у тях. Нямаше никого.

— Надали ще я намериш сега — казва тя. — В момента има часове.

— И това ти е известно поради…

— Поради обстоятелството, че съм старши следовател. Не съм длъжна да слушам всичко, което казваш.