Харлан Коубън - Гората

Може би нямаше, мисля си аз. Трябваше да бъда на мястото си. Трябваше да забележа измъкването им. Или празните легла, докато правя своите обиколки. Но не стана нито едното, нито другото. Измъкнах се и се забавлявах с момичето си. А на сутринта, когато разбрах, че ги няма, помислих, че просто се забавляват. Джил ходеше с Марго, макар да си мислех, че са скъсали. Сестра ми се виждаше с Дъг Билингъм, макар да не смятах, че е нещо сериозно. Избягали бяха и се забавляваха някъде.

И аз излъгах. Казах, че съм проверил бараките и всички са били по леглата си. Защото не съзирах опасността. Казах, че съм бил сам цялата нощ — дълго време поддържах тази лъжа, — за да не причиня зло на Люси. Колко глупаво. Но аз не знаех в онзи момент жестоката истина. Така че да, излъгах. След като откриха Марго Грийн, признах по-голямата част от истината. Признах, че съм пренебрегнал задълженията си като дежурен. Но отново скрих ролята на Люси. И хванал се един път за тази лъжа, никога не посмях да разкрия цялата истина. Те така или иначе ме подозираха в нещо — още си спомням скептичната физиономия на шерифа Лоуъл и ако бях признал впоследствие, полицията щеше да си зададе въпроса защо съм излъгал в началото. Но това нямаше значение така или иначе.

Какво значение има дали съм бил сам, или с другиго? И в двата случая не съм изпълнил задълженията си.

В хода на гражданското дело хората на Айра Силвърстейн се опитаха да прехвърлят част от вината върху мен. Но аз бях още дете. Само момчешките бараки бяха дванайсет на брой. Дори да бях на мястото си, не би било трудно за тях да се измъкнат незабелязани. Охраната бе недостатъчна. Това е истина. От правна гледна точка вината не бе моя. От правна.

— Баща ми ходеше редовно в онази гора — обаждам се аз.

Тя ме поглежда.

— Копаеше.

— Защо?

— Търсеше сестра ми. Казваше ни, че отива за риба. Но аз знаех. Прави го в продължение на две години.

— Кое го накара да спре?

— Мама ни напусна. Предполагам, че си е дал сметка за това, че манията му струва вече прекалено скъпо. Нае частен детектив. Потърси помощ от стари приятели. Но мисля, че спря да копае.

Поглеждам бюрото й. Пълна бъркотия. Навсякъде разхвърляни листове, някои огънати като замръзнали морски вълни. Разтворени книги лежат като ранени войници.

— Така става, когато липсва труп — казвам аз. — Предполагам, че си изучавала стадиите на страданието.

— Да, правила съм го — отговаря тя. — Първа стъпка е отказът да се приеме истината.

— Точно така. В известен смисъл ние така и не успяхме да преодолеем този стадий.

— Няма тяло, няма сигурност в случилото се. Нужно е доказателство, за да се продължи по-нататък.

— Така стана с баща ми. Аз бях убеден, че Уейн я е убил. Но виждах баща си, който не спира да копае.

— И това породи у теб съмнения.

— Да приемем, че просто поддържаше жива мисълта за съществуваща възможност.

— Ами майка ти?

— Тя все повече се откъсваше от света. Бракът на родителите ми никога не е бил съвършен. В него вече имаше пукнатини. Когато сестра ми умря — или каквото там се е случило, — тя се отдръпна изцяло от него.

И двамата мълчим. Последните слънчеви лъчи започват да гаснат. Небето се превръща в пурпурен въртоп. Поглеждам през прозореца вляво от мен. Тя също го прави.

Седим така, най-близо един до друг през последните две десетилетия.

Споменах преди малко за отстраняването на времето по хирургически път. Сега сякаш то се връща. Скръбта се връща. Виждам го по лицето й. Необратимата разруха на моето семейство е очевидна. Надявал се бях Люси да се е отървала. Но не бе. И за нея няма изцеление. Нямам представа какво още й се е случило през изтеклите двайсет години. Твърде елементарно би било да се обясни тъгата в погледа й само със случилото се през онази нощ. Сега разбирам. Виждам себе си, как се отдалечавам от нея.

В дневника е описано как тя така и не успява да надделее спомена за мен. Не се лаская чак дотолкова. Но тя не е успяла да надмогне последиците. Онова, което стана с баща й. Което се случи с нейното юношество.

— Пол.

Тя продължава да гледа през прозореца.

— Да?

— Какво ще правим сега?

— Ще разберем какво точно се е случило в онази гора.

По време на едно пътуване из Италия видях гоблени, които сякаш променят перспективата в зависимост от това къде си застанал. Ако погледнеш отдясно, масата сякаш е обърната към теб. Отидеш ли вляво, тя те следва.

Губернаторът Дейв Марки олицетворява същия феномен. Когато се появи някъде, всеки от присъстващите остава с впечатлението, че гледа именно него. На млади години съм го виждал да сваля толкова много жени не с външния си вид, както вече посочих, а с това, че изглеждаше така дълбоко заинтересуван от тях. В очите му има някакво хипнотично напрежение. Спомням си една приятелка лесбийка от Колумбийския, която каза: „Като те погледне Дейв Марки по този начин, може и да обърнеш резбата за една нощ“.