Харлан Коубън - Гората

— Библиотеката — повтаря тя. — В нея трябва да има петдесетина компютъра.

— Горе-долу.

— Значи никога няма да научим кой е бил?

Лони кима неопределено.

— Знаем часа на изпращането. Шест и четирийсет и две следобед, онзи ден.

— Това помага ли ни с нещо?

— Студентите, които използват компютъра, се записват. Не за конкретен компютър — управата премахна тази практика преди години, — обаче, за да използват който и да било компютър, те си записват час. Така че аз отидох в библиотеката и проверих разписите. Съпоставих списъка на твоя клас с този на използвалите компютър между шест и седем следобед онзи ден.

Той млъква.

— И?

— Има само едно съвпадение.

— Кой е?

Лони отива до прозореца. Гледа надолу към правоъгълния двор.

— Ще ти помогна малко — казва той.

— Лони, наистина не съм в настроение за…

— Малко е мазна.

Люси застива.

— Силвия Потър?

Той остава с гръб към нея.

— Лони, да не искаш да кажеш, че онова нещо е написано от Силвия Потър?

— Именно — отвръща той. — Точно това искам да ти кажа.

На връщане в съда отново търся Лорън Мюз по телефона.

— Искам още една услуга.

— Казвай.

— Трябва да изровиш всичко около един телефонен номер. Чий е бил, с кого се е свързвал. Всичко.

— Кой е номерът?

Съобщавам цифрите, получени от Рая Сингх.

— Дай ми десет минути.

— Само толкова?

— Виж какво, не съм си извоювала длъжността главен разследващ със задника.

— Кой твърди това?

Тя се разсмива.

— Харесваш ми когато си весел, Хоуп.

— Не бързай да свикваш с това.

Затварям. Май не се държах както трябва. Или пък отговорът ми пасва на забележката й за „задника“? Да се омаловажават правилата на елементарна учтивост е опростенчески подход. Прекомерното им зачитане пък те превръща лесно в посмешище. Но от друга страна, много добре ми е известно какво се получава, когато му отпуснеш края в затворен служебен кръг. Започва да звучи застрашително и двусмислено.

Също като при онези уж прекалено дребнави правила за безопасност на децата в наши дни. Детето ви трябва да носи предпазен шлем, когато кара колело, независимо какво и къде. Ръбестите предмети на детските площадки трябва да се загъват в специални предпазни материи, а катерушките не бива да са прекалено високи и, ах да, детенцето не бива да се отдалечава на повече от две преки без придружител и, какво още, къде са предпазните очила и така нататък. Колко е лесно да се подиграеш с всичко това. Все се намира по някой многознайко да заяви „всички минахме някак без тия работи и оцеляхме“. Всъщност обаче мнозина не са оцелели.

Децата едно време се радваха на колосална свобода. Те не знаеха какво е да те дебне зло в тъмното. Мнозина ходеха на летни лагери с преспиване, а там правилата изобщо не бяха строги. Децата се оставяха да си бъдат деца. Някои от тези деца се измъкваха нощем в гората, за да не ги видят никога повече.

Люси Голд звъни в стаята на Силвия Потър. Не отговарят. Нищо чудно. Тя преглежда телефонния указател на комплекса, но той не съдържа номера на мобилни апарати. Люси си спомня, че Силвия носи пейджър, и праща кратко съобщение с молба да се обади. При първа възможност.

След по-малко от десет минути момичето звъни:

— Искала сте да ме чуете, професор Голд?

— Да, Люси, благодаря за обаждането. Ще можеш ли да се отбиеш в моя кабинет?

— Кога?

— Сега, ако е възможно.

Няколко секунди мълчание.

— Силвия?

— След малко започва часът ми по английска литература и трябва да изнеса заключителен реферат. Може ли да мина след това?

— Чудесно — отвръща Люси.

— Ще бъда при вас след около два часа.

— Ще те чакам.

Отново мълчание.

— Можете ли да ми кажете за какво става дума, професор Голд?

— Ще разбереш. Не се тревожи, Силвия. Ще се видим след часа.

— Здрасти.

Лорън Мюз. Отново съм в съда. След броени минути Флеър Хикъри ще започне кръстосания разпит.

— Здрасти — отвръщам аз.

— Изглеждаш ужасно.

— Много си прозорлива за детектив.

— За разпита ли се тревожиш?

— Естествено.

— Шамик ще се справи. Ти свърши чудесна работа.

Кимвам и правя опит да се настроя към правилата на играта. Мюз крачи редом.

— Имам лоши новини за онзи телефон, дето ми даде.

— Замълчавам.

— Еднодневка е.

Ще рече, купен от някого със зададен номер и определено количество минути за разговор. Името на собственика остава неизвестно.

— Не искам да знам кой го е купил, а с кого е говорено по него.