Харлан Коубън - Гората

Флеър има доволен вид.

— Искате да кажете, че не всички присъстващи знаят какво имам предвид?

— Бих предпочел да се изразите с по-голяма прецизност.

— Госпожице Джонсън, имам предвид забранени от закона средства. Като например марихуана. Или кокаин. ЛСД или хероин. Нещо такова. Разбирате ли ме?

— Да, мисля, че ви разбирам.

— И така, кога за последен път сте вземала забранени вещества?

— Не си спомням.

— Заявихте, че през онази вечер не сте.

— Така е.

— А предната?

— Не съм.

— А по предната?

Шамик леко присвива очи и когато казва своето „не“, аз не съм убеден, че й вярвам.

— Нека опитам да се ориентирам във времето. Синът ви е на шестнайсет месеца, нали така?

— Да.

— Вземали ли сте забранени вещества след раждането?

Тя произнася едва чуто:

— Да.

— Ще ни кажете ли какви?

Отново съм на крака.

— Възразявам. Картината ни е ясна. Госпожица Джонсън е вземала забранени вещества в миналото. Никой не отрича това обстоятелство. То обаче не прави стореното от клиентите на господин Хикъри по-малко ужасяващо. Тогава какво значение има всичко това?

Съдията поглежда към Флеър.

— Господин Хикъри?

— Ние сме на мнение, че госпожица Джонсън е пристрастен потребител и поради това зависим от наркотика човек. Смятаме, че през онази вечер тя е била под въздействието на забранени препарати, което поставя под съмнение достоверността на нейните показания. Това е важно за журито.

— Госпожица Джонсън вече заяви, че не е вземала никакви наркотици онази вечер, нито ги е приемала — саркастично натъртвам на последната дума аз. — Нито пък алкохол.

— Аз обаче — не мирясва Флеър — имам право да хвърля съмнение върху нейните спомени. Пуншът е бил с алкохол. Аз ще извикам тук господин Флин, който ще потвърди чрез показанията си, че свидетелката е знаела това, когато го е пила. И второ, искам да установя вън от всякакво съмнение, че тази жена е вземала наркотици дори когато е отглеждала невръстното си дете…

— Ваша чест! — почти крещя аз.

— Добре, достатъчно. — Съдията удря с чука. — Можем ли да продължим нататък, господин Хикъри?

— Да, ваша чест.

Сядам на мястото си. Възражението ми е глупаво. Създавам впечатление, че се мъча да попреча в процеса на установяване на истината и което е по-лошо, давам възможност на Флеър да пробута още някоя реплика в своя полза. Стратегията ми налага мълчание. Загубвам самодисциплина и трябва да си платя.

— Госпожице Джонсън, вие обвинявате тези момчета в това, че са ви изнасилили, нали така?

Скачам прав.

— Възразявам. Тя не е юрист и не познава правните квалификации. Тя разказа, какво й е сторено. Работа на съда е да определи неговото естество.

Флеър отново има доволен вид.

— Аз не очаквам от нея правна квалификация. Искам да проверя речника й.

— Защо, на лексикален тест ли ще я подложите?

— Ваша чест — започва Флеър, — мога ли да продължа с разпита на тази свидетелка?

— Защо не обясните каква цел преследвате, господин Хикъри?

— Добре, ще поставя въпроса иначе. Госпожице Джонсън, когато бъбрите с приятели, казвате ли им, че сте била изнасилена?

Тя се поколебава: — Аха.

— Аха, госпожице Джонсън. Кажете ми, познавате ли другиго, който съобщава за изнасилването си?

Пак съм аз:

— Възразявам. Каква е връзката?

— Допускам въпроса.

Флеър застава до Шамик.

— Можете да отговорите — казва й той, сякаш с желание да помогне.

— Да.

— Кого?

— Няколко от момичетата, с които работя.

— Колко на брой?

Тя вдига поглед, сякаш се мъчи да си спомни.

— Сещам се за две.

— Те стриптийзьорки ли са или проститутки?

— И двете.

— Всяка прави едното или…

— Не, и двете правят и двете.

— Разбирам. Тези престъпления кога са се случили, през работно или през свободното им време?

Отново ставам.

— Ваша чест, смятам че това е вече прекалено. Каква е връзката?

— Моят уважаван колега има право — заявява Флеър с широк жест в моя посока. — Когато е прав, прав е. Оттеглям въпроса.

Усмихва ми се. Сядам бавно и ненавиждам всяка секунда от случилото се.

— Госпожице Джонсън, познавате ли изнасилвачи?

Пак съм аз:

— Искате да кажете освен вашите клиенти ли?

Флеър ме поглежда мрачно, а след това се обръща към журито, сякаш иска да каже: „Е, не е ли това най-долна свинщина“. И е прав, тъкмо такава е.

Шамик от своя страна заявява:

— Не разбирам какво имате предвид.

— Няма значение, скъпа — отвръща Флеър, сякаш отговорът й само би досадил. — Ще се върна към това по-късно.