Харлан Коубън - Гората

Аз пак мълча и се питам накъде ли бие.

— Аз имам планове за своя живот — продължава тя. — Първата част бе да се добера дотук. До Съединените щати.

— А втората?

— Хората тук са готови почти на всичко, за да си пробият път в живота. Някои залагат на конни състезания. Други мечтаят да станат например прочути спортисти. Трети се отдават на престъпност, продават телата си или се събличат за пари. Аз знам добре с какво разполагам. Красива съм. Освен това аз съм добър човек и съм се учила — тя търси подходящите думи — как да бъда добра за един мъж. Аз мога да даря някой мъж с нечувано щастие. Ще бъда покорна. Винаги ще бъда на негова страна. Ще повдигам духа му. Ще превърна нощите му в рай. Ще бъда негова когато поиска и както поиска. И ще го правя с радост.

Опа-ла-а-а.

Намираме се посред оживена улица, но Бога ми, настава такава тишина, че с положителност бих чул стъпките на мравка. Устата ми пресъхва.

— Маноло Сантяго — проговарям аз с далечен глас, — мислите ли, че той би могъл да се окаже този мъж?

— Отначалото мислех — отвръща тя. — Но не беше. Вие изглеждате приятен. Като човек, който би се отнасял добре с една жена. — Рая Сингх може би приближава едва забележимо. Не мога да бъда сигурен, но изведнъж тя ми изглежда някак близка. — Виждам, че имате неприятности. Не спите добре нощем. Така че откъде знаете, господин Коупланд?

— Какво да знам?

— Че не съм именно аз тази? Тази, която ще ви направи безумно щастлив. Редом с която ще спите като къпан?

Ами сега?

— Не съм сигурен — мрънкам аз.

Тя просто ме гледа. Усещам как погледът й стига до палците на краката ми. Сигурно ме баламосва. Няма начин да е друго. Но пък тази прямота, това право ти куме в очи, без всякакво увъртане… Внушава усещане за топлина.

— Трябва да тръгвам — приключвам аз. — Имате номера ми.

— Господин Коупланд… Изчаквам я.

— Защо дойдохте всъщност?

— Моля?

— Защо проявявате интерес към убийството на Маноло?

— Мисля, че ви обясних. Аз съм областният прокурор и…

— Това не е истинската причина за вашето идване.

Аз мълча. Тя ме наблюдава с втренчен поглед. Накрая питам:

— Какво ви кара да мислите подобно нещо? Думите й ме поразяват като ляво кроше:

— Вие ли го убихте?

— Какво!

— Казвам…

— Чух какво казахте. Естествено, че не. Но, откъде ви дойде наум подобно нещо?

Рая Сингх маха с ръка.

— Довиждане, господин Коупланд. — Тя ме дарява с още една усмивка, от която се чувствам като пусната върху пясъка риба. — Надявам се да откриете онова, което издирвате.

Люси иска да пусне името Маноло Сантяго за търсене в Интернет — може да се окаже някой репортер, заел се с ровене в миналото на оня кучи син Уейн Стъйбънс, Летния касапин, — но в кабинета я очаква Лони. При влизането й той не вдига глава. Тя се изправя над него, готова за лека офанзива.

— Научил си кой е пуснал онази записка?

— Не мога да бъда сигурен.

— Обаче?

Лони поема дълбоко дъх и тя се надява, че се готви за решителната крачка.

— Знаеш ли нещо за проследяването на текстови съобщения?

— Не — отвръща Люси, като се оттегля зад бюрото си.

— Чувала си обаче всички тия бомбастични приказки за файлове, акаунти, ЕМТР, идентификации на съобщението и така нататък?

— Да кажем, че съм.

— В основни линии всички те са параметри на съобщението, които показват пътя, по който е стигнало до теб. Откъде тръгва, през къде минава, за да се придвижи от точка А до точка В. Също като пощенските печати едно време.

— Добре.

— Разбира се, съществуват начини да се изпрати анонимно съобщение. Но дори при това положение остават следи.

— Отлично, Лони, направо супер. — Той нещо запъва. — Следователно мога да допусна, че си се добрал до някои от тези следи в интересуващия ни случай, така ли?

— Да — отвръща сътрудникът, като вдига глава и съумява да се усмихне. — Повече няма да те питам защо искаш да узнаеш това име.

— Добре.

— Понеже те познавам много добре, Люси. Като повечето апетитни парчета, и ти не си цвете за мирисане. От друга страна обаче знам, че моралът ти е от стомана. И щом настояваш да измамиш доверието на цялата група, да предадеш всички студенти и мене с тях, да измениш на всичко, в което твърдо вярваш, значи съществува някаква много важна причина. Залагам си главата, че въпросът е на живот и смърт.

Люси не отговаря.

— Нали е така?

— Казвай, Лони.

— Съобщението е изпратено от библиотеката „Фрост“.